Ким мълчаливо се отдръпна, за да му направи път. Не смяташе да го кани в дневната и останаха в коридора.
— Имаш ли нещо да ми кажеш, шерифе?
— Ей, мисля, че се разбрахме да ми викаш по име.
— Така ли? Предполагам, че грешно си разбрал!
Вон кимна с глава и явно искаше да каже нещо, защото направи крачка напред. Тази малка стъпка се оказа фатална. Бяха прекалено близо един до друг, а Ким не можеше да отстъпи, защото се опираше на стената. Не искаше да се отмести настрани, защото той щеше да е доволен от нейната паника. Вдигна очи, за да погледне лицето му, но се оказа неподготвена за хипнотизиращия поглед, който срещна. Зениците й се разшириха, когато прочете какви са мислите му. Дишането й се ускори и чуваше как сърцето й бие в ушите й.
— Ким, скъпа, кой звъни? — гласът на Лиз ги върна обратно в реалността.
Вон се отдръпна. „Чий е този познат глас? О, по дяволите! На онази врачка. Може би наистина има дарба, щом се появи точно тогава, когато най-малко искам някой да ми попречи!“
— Госпожице Мърфи, здравейте.
— О, господин шерифе, как сте? Знаех си, че скоро пак ще се срещнем.
С приветлива усмивка Лиз стисна ръката му.
Вон я изгледа учудено. Последния път, когато я видя, тя толкова бързаше, че полата й бе останала защипана в затворената врата. Сега го посрещаше като неотдавна разделили се приятели.
— Госпожице Мърфи, какво правите тук? Нали се разбрахме, да не се забърквате в този случай.
— Нямам и намерение, шерифе. Аз и Ким сме само приятелки.
— Аха, разбирам…
Вон погледна въпросително Ким, очаквайки обяснение, как е възникнало това бързо приятелство.
— Може ли да ви предложа нещо за пиене?
— Лиз, моля те!
Вон се подсмихна на ядосания тон на Ким, но се направи, че не е чул нейната забележка.
— Имате ли нещо друго, освен портокалов сок?
— Днес с Ким купихме малко бира. Искате ли една?
— С удоволствие.
Той последва Лиз в кухнята. Все още навъсена, Ким тръгна след тях.
Отказа чашата и стола, които му предложиха, и предпочете, да се облегне на стената и да отпива от кутията. Макар че се свечеряваше, все още бе твърде горещо и вкусът на студената бира му се стори още по-приятен. Лиз също си отвори една кутийка, а Ким се правеше на заета, подреждайки покупките в шкафа и хладилника.
— Май че не каза защо си тук, шерифе?
Тя не се отказваше от опитите си да го отпрати.
— О, да. Нали помниш един от моите хора — Джордан Хол. Той и жена му Лилиан организират барбекю утре вечер. Правят това доста често през лятото. Както и да е, дойдох да те поканя да дойдеш.
Ким му хвърли такъв поглед, че не стана нужда да отговаря на предложението му. Но Вон предварително знаеше как да я убеди.
— Трябва да ти кажа веднага, че това не е моя лична инициатива. Ако решиш да не идваш, или аз, или някой от колегите трябва да остане тук, за да охранява къщата. Това не е особено честно, защото проблемът се решава, щом ти дойдеш.
— Разбирам. Пожелавам ти приятно прекарване. Лиз ще остане при мен и двете ще бадем в безопасност.
— Ким… съжалявам, но няма да мога да остана утре при теб…
— Лиз, какво ти става?
Лицето на Лиз се изчерви леко.
— Рей Чейни ме покани на това барбекю и аз се съгласих да отида. Не знаех, че ще ти създам проблеми с това.
Ким я погледна втренчено. „Какво е това? Нима ме манипулират?“ Не й се ходеше на барбекю, но не бе и такава егоистка, за да лиши някой полицай от събитието на месеца.
— Е, добре, май не ми оставяте избор. Ще трябва да дойда.
Беше тъмно. Тънкият сърп на луната едва се виждаше през облаците. Той стоеше в сянката на дърветата и наблюдаваше къщата. Ярка жълта светлина струеше от повечето прозорци, осветявайки и част от верандата. Чуваше женски смях и говор. Душата му се изпълни с болка и омраза. Бореше се с желанието си да отиде и да прекърши този смях. Смееха се на него — както винаги го бяха вземали за подигравка. Пое си дълбоко дъх, за да уталожи гнева си. Остави го притаен дълбоко в себе си. Излезе бавно от сянката и заобиколи къщата. Зелена полицейска кола беше паркирана в двора, замаскирана зад клоните на върбите. Мъждукаше огънче от цигара зад стъклото. Те си вършеха работата съвестно. Опитваха се да я пазят. Но нали и това влизаше в плана му. Бяха толкова несръчни, че не представляваха проблем за него. Бяха направили груба грешка, като накараха Ким да остане тук, вместо да се приберете Сиатъл. Това само го облекчаваше, можеше да влезе при нея, когато си пожелае. Но все още не бе дошло време за това. Нека си мислят, че се е отказал.
Присъствието не Кимбърли Клейтън нарушаваше реда в списъка, който бе направил. Нейното име бе записано на едно от последните места. Тя трябваше да изчака да й дойде времето.