Настъпило бе времето на друг човек. Трябваше да прочете една друга смъртна присъда. Да подготви едно друго погребение.
Зъбите му проблясваха в тъмнината. Този път момчетата от полицията щяха да имат повече безсънни нощи. Не искаше да остави Вон да скучае. Вон беше го разочаровал. Очакваше от него да излезе достоен противник, да изпита повече удоволствие от борбата с него. Но явно това му бяха способностите.
Загледа се отново в къщата. Приличаше му на една друга. Къща, която скърцаше и пъшкаше като живо същество, когато пламъците я обхванаха. И сред воя на бушуващите пламъци — един друг звук. Най-приятният на света — женският писък.
Усмихна се на този спомен. Имаше толкова видове болка, колкото начини да убиеш някого. Когато отреждаше на жертвата си смъртно наказание, стараеше се да й причини болка, подобаваща на нейното престъпление. Това беше изкуство, което дори Вон изглежда нямаше да разбере. Но вещицата, която изгоря жива, го бе разбрала. Когато драсна клечката кибрит, бе видял в погледа й готовност да приеме своето наказание.
Женски смях прекъсна приятните спомени и го обля като с леден душ. Стисна зъби до болка, когато видя силуета на Ким покрай осветените прозорци. Тя го предизвикваше. Сама бързаше към своето наказание. „Добре, ще организирам и нейното погребение. Две погребения заедно!“
Това вече бе нещо ново. Вълнуващо и интересно.
VIII
Наближаваше 5 и 30 вечерта и Ким се чувстваше още по-изнервена. „Защо приех тази покана? Или по-скоро, защо се оставих да ме принудят да приема?!“ Мразеше този мъж. Не можеше да си представи нещо по-мъчително от една вечер в неговата компания. „Трябваше да остана сама в къщата. Но защо? Нима си заслужава да рискувам живота си заради човек като Гарет!“ Как й се искаше всичко това да е отминало. Вече три пъти се бе преоблякла, но все не можеше да намери дрехи, които да й харесат. Нищо от гардероба на Деидре не бе подходящо за барбекю. На всичко отгоре трябваше да контактува с хора, които изобщо не познаваше, или не бе виждала от години.
Отиде в кухнята и извади чинията с картофена салата, която двете с Лиз бяха направили сутринта. Вече наближаваше шест без двадесет, а Вон го нямаше. „Дано изобщо не дойде. Тогава Мартин Люис ще остане отвън и няма да се чувствам виновна за това…“
Звънна се. „О, по дяволите! Все пак той дойде. Как ли ще издържа тази вечер?“
Тръгна към вратата и след няколко крачки се спря, пое си дъх и изтри изпотените си длани.
Звънецът се обади отново.
Отвори вратата. Съвсем бе забравила колко привлекателен е Вон, когато не носи униформа.
— Здравей, идвам, само да взема салатата.
— Добре, ще те чакам тук.
Ким се отправи към кухнята.
— Влез за малко, ако искаш.
— Окей, изглеждаш много добре тази вечер.
— Благодаря, готова съм, да тръгваме.
Вон пое от нея чинията и макар че се правеше на сериозен, тя бе сигурна, че преди малко се бе усмихнал. Заключи вратата и тръгнаха към неговия джип „Форд Бронко“.
Марти Люис ги видя и също потегли, вдигайки облак прах.
— Какво му стана? — възмути се Ким.
— Бърза, за да може да се преоблече.
Вон й помогна да се качи в джипа. През целия път тя не го погледна нито веднъж. Тонът й бе студен и мрачен.
Противно на очакванията си, Ким бе прекарала чудесно. Бе избягвала Вон през цялата вечер, разговаряйки с другите жени. Съжаляваше само, че не бе взела своята кола, и сега мълчаливо гледаше през прозореца, докато Вон я връщаше в къщата.
Тежки облаци покриваха небето и тъмнината ставаше непрогледна. Беше нервна, защото Гарет щеше да остане дежурен през цялата нощ. Не бе негов ред, но Рей Чейни го бе помолил за смяна.
Ким се усмихна. Рей и Лиз се разбираха много добре. Бе ги наблюдавала как докосват тайно ръцете си на барбекюто, как Рей гали косата й. Изглежда, че за любовта нямаше възрастови граници. „Дано всичко им потръгне добре. Да остаряваш съвсем сам е ужасно.“
Мислейки за тях, изведнъж се сети за себе си. „Нали и аз съм съвсем сама? Никой не ме чака след работа. Никой не се интересува как се чувствам! Нямам дори приятел, с когото да изляза на вечеря или да отида на кино.“ Досега си бе внушавала, че ще може да се оправя сама, но дали наистина успяваше?
Тази вечер се бе държала отвратително с Вон. Но той сам си бе виновен. Не можеше да го понася. Вон съчетаваше двата типа мъже, с които се бе зарекла да няма нищо общо. Първият тип бяха егоцентричните, привлекателни и надути мъже, а вторият — полицаите. Но защо тялото й не се подчиняваше? Защо то се влияеше от неговата близост? Нима вече не можеше да се самоконтролира. Беше станала нервна и уязвима. Никога не се бе чувствала толкова раздвоена и объркана.