По време на партито независимо какво правеше, или с кого говореше, очите й несъзнателно следяха Вон. Гледаше го как подхвърля шеги, как се смее, как разпалва огъня на скарата. Русата му коса отразяваше светлината на пламъците и той някак изпъкваше сред останалите си колеги. Ким не можеше сама да разбере собствените си действия. Защо при толкова много мъже погледът й търсеше само него.
Това, което я подразни, бе, че Вон на няколко пъти го улавяше, като й отвръщаше с широка усмивка, от която сърцето й забиваше по-силно. Преди да дойде в Лилоут Крийк си мислеше, че вече никога няма да бъде подмамена от мъжката привлекателност. Веднъж се бе опарила и още страдаше от това. Бе си дала дума да не се увлича по самоуверени, добре изглеждащи егоисти. Изведнъж си даде сметка, че се страхува. Страхуваше се от чувствата си, от Вон, от самата себе си. От собствената си уязвимост и безпомощност.
Вон паркира пред дома на леля й. Тишината върна Ким в реалността.
— Отивам да проверя всички стаи. Ако искаш, ела с мен.
— Да, ще дойда.
Тръгнаха заедно към къщата. Вон все още не проумяваше, защо Ким е толкова мълчалива. Преди да се качи в джипа му изглеждаше толкова весела и щастлива. Сигурен бе, че е прекарала добре, защото я бе наблюдавал как говори с другите жени, как се усмихва на ухажването на Рей. Още едно чудно нещо, което главата му не искаше да побере. „Любов между ченге и врачка!“ Звучеше като епизод от хумористичен сериал.
Беше гореща юлска нощ. Близката гора сякаш бе оживяла от хора на щурците и звуците на нощните й обитатели.
Ким от около минута отчаяно ровеше из чантата си за ключовете. Най-накрая ги откри и ги подаде на Вон. Той отключи безшумно, направи й знак да мълчи и влезе на пръсти. Опитаха се да останат незабелязани, но персийската котка ги посрещна със силно, неодобрително мяукане. Ким се наведе, за да я успокои.
— Остани тук, аз ще проверя първо кухнята.
Вон отвори кухненската врата и включи лампата. Започна да оглежда един след друг шкафовете, лавиците и най-накрая хладилника.
— Всичко е наред, можеш да влезеш. Връщам се след минута. Ще проверя горния етаж, спалнята и дневната.
Ким седна на стола и си наля чаша кола. Не беше жадна, но просто нямаше какво да прави. Бе погълнала такова количество кафе, кола и бира, че едва ли щеше да заспи. Подскочи от изненада, защото не бе усетила, че Вон се е върнал.
— Извинявай, че те стреснах. Горе също всичко е наред.
Мекият му басов глас й действаше толкова възбуждащо. „По дяволите! Защо намирам всичко у него така привлекателно!“
Кимна с глава, без да му отговори. Надяваше се да я остави сама и да отиде да направи оглед на къщата отвън. Но Вон си стоеше и сякаш нямаше намерение да тръгва. Ким търсеше сили в себе си да му изкрещи: „Остави ме сама! Не искам да те виждам!“
— Как прекара тази вечер? Хареса ли ти барбекюто?
— Да, чудесно беше. Лилиан Хол е много приятна жена…
За да прекъсне този разговор, Ким тръгна към бюфета, макар че сама не знаеше какво ще търси там.
— Окей, Ким. Кажи ми какво става, какво те безпокои?
Изненадана се обърна към него. „Нима ми личи?!“
— Нищо, защо питаш?
— Не е истина, толкова си нервна. Явно нещо те притеснява. Кажи ми, може би ще мога да ти помогна.
Ким въздъхна и закри очите си с длан. Трябваше да се махне от това място. От този град, от самоуверения му шериф, от тази къща — затвор. Да се прибере у дома и да започне нормален живот.
— Мисля, че трябва да си тръгна за Сиатъл…
Допреди малко идеята й бе смътна. Едва когато произнесе тези думи разбра, че наистина иска да го направи.
— Добре ли чух, Кимбърли? Стори ми се, че каза: „Връщам се в Сиатъл?“
— Правилно си чул, шерифе.
Ким се обърна, решена да се пребори със сарказма, който долови в гласа му.
— Това чакане нещо да се случи ми писна. От една страна е направо смешно, а от друга ми действа прекалено изнервящо. Имам толкова други неща да върша. Зарязах бизнеса си, отказах се от нормалния си живот… Защо е всичко това, шерифе? Докога ще чакаме? Ами ако той изобщо не се появи?
Вон направи крачка към нея.
— Ким, моля те, успокой се. Минали са едва няколко дни. Закъде се разбърза изведнъж? Нима бягаш отново? — гласът му бе мек и спокоен, без следа от гняв. — Какво те изплаши толкова? Да не би да е Скитър Бърнс? Този нещастник, който обикаля цяла нощ улиците, само за да види някоя разголена жена? Та той е напълно безобиден.
Ким го гледаше мрачно. Нима можеше да я разбере. Не се страхуваше от Бърнс, а от Вон Гарет. От мъжа, който я привличаше и когото презираше.