— Ало? Кой е? Ало?
— Здравей, Кимбърли.
Беше дрезгав, неприятен глас. Напълно непознат.
— Кой сте вие?
Настъпи мълчание и Ким понечи да затвори апарата.
— Отмъщението е мое. Аз нямам име. Наричат ме Господарят на смъртта.
Ким замръзна. Стисна слушалката толкова силно, че ръката й побеля. Отново мълчание, а после — странен съскащ смях. Макар и парализирана от страх, тя намери сили да попита:
— Защо правите това?
— Ти я почувства, нали, Кимбърли? Усети нейната ледена целувка. Те са приятелки със Смъртта. Името й е Опасност.
Ким потрепери ужасена, но гневът, който я обхващаше, бе по-силен.
— Кажете ми, защо правите това?! — настоя с равен тон.
— Не исках да си мислиш, че съм те забравил. Аз никога не забравям, Кимбърли. Запомни това.
Линията прекъсна и настъпи тишина. Зловеща тишина.
IX
Вон държеше факс в ръцете си, но не можеше да се концентрира върху него. Продължаваше да мисли за Кимбърли. Изминала бе една седмица, откакто прекараха нощта заедно. На сутринта тя бе дошла в полицейския участък, за да му съобщи, че е получила заплашително телефонно обаждане. Бе се държала безцеремонно, дори на моменти и грубо. Той не бе разбрал защо не го беше извикала, след като знаеше, че е вън в колата.
През тази седмица бяха говорили само няколко минути, и то само за това, как върви следствието по убийството на Трент.
„Защо отношенията ни си останаха същите както преди? Все едно, че нищо не се е случило между нас.“ Поклати глава. Трябваше да си върши работата, а постоянно мислеше за нея. Това вече започваше да го дразни.
Опита се да насочи вниманието си към факса от полицията в Сиатъл, относно запитването за Майк Драйтън. Оказа се, че Майк не бе излъгал, но бе спестил част от истината. Той действително идваше от Такома, но преди да дойде тук, година и половина бе живял в Сиатъл. Вон прибави и неговото име в списъка на хората, били през април в Сиатъл. „Трябва да държа под око този човек. Дори мога да намина към магазина, за да го притисна.“
Почука се на вратата и след секунда Мелиса подаде глава.
— Дорийн Хенсън се обади. Иска да говори с теб и изглежда е много ядосана.
Вон вдигна слушалката.
— Шериф Гарет слуша.
— Колко време ще ти трябва да хванеш този кучи син! Убил ми е птичката, а отдолу е оставил едно от лайнените си стихотворения!
Дорийн завършваше в момента един от поредните си курсове за квалификация. Никога не бе му говорила с толкова неприличен език. Нещо силно я бе изплашило. Вон беше един от малцината хора в града, който я познаваше добре, за да разбере това.
— Ей, Дорийн, чакай малко, говори по-спокойно. Какво се е случило?
Спомни си кога за последен път я беше видял ядосана. Бе настоявал да му разкаже за детството си. Майка й бе починала, когато тя е била на две години. Живяла бе заедно с баща си и четиримата си братя. Бе ги нарекла глутница хиени. Тогава не я бе попитал какво точно иска да каже. Но веднъж случайно бе гледал научно-популярен филм за Африка, в който малките хиени разкъсаха ранената си майка. Тогава напълно я бе разбрал.
— По дяволите, глух ли си?! Казвам ти, че убиецът е бил тук и е оставил визитката си.
— Не пипай нищо, идвам веднага.
Вон стана и тръгна към изхода. Бяха преустроили съседната стая за агента Стоун. Почука на вратата му.
— Здравей, Стоун. Мисля, че ще трябва да дойдеш с мен. Изглежда си е избрал нова жертва.
Стоун се изправи и мълчаливо взе якето и куфарчето си. Едва когато се качваха в джина, попита:
— Мъж или жена?
— Жена. Казва се Дорийн Хенсън, учителка е в началните класове.
Пет минути по-късно паркираха пред двуетажна къща на „Маккарди роуд“. Дорийн бе наела това жилище с помощта на директора на училището. Един възрастен учител, след като почина, бе завещал цялото си имущество на местната управа.
Облечена в свободни къси панталони и яркожълта блуза, тя вече ги очакваше на стълбите. Ландън си играеше около нея. Вон си позволи само за момент да погледне сина си.
Момчето имаше неговите очи, но косата му, вместо руса, бе черна. И преди Вон се бе учудвал на това, защото косата на Дорийн пък бе кестенява. Ландън изчурулика нещо с разперени ръчички. Беше красиво и жизнено дете.
— Влизайте направо в кухнята. Ако ви трябвам за нещо, извикайте ме.
Тонът на Дорийн бе по-спокоен, отколкото по телефона.
— Дорийн, това е г-н Стоун, агент от ФБР. Стоун, запознай се с Дорийн Хенсън.