Двамата си стиснаха ръцете.
— Надявам се, щом вече сте тук, господин Стоун, да откриете по-бързо убиеца.
— Да, това е нашето намерение, госпожице Хенсън.
Гарет отвори входната врата и Стоун влезе първи в къщата. Когато го последва, видя, че агентът изследваше внимателно с очи всичко от тавана до пода. Спря се да огледа стълбището, водещо към втория етаж.
— Откри ли нещо?
— Не, само бебешка пудра.
Това заключение остави Вон в недоумение. „Къде е видял детска пудра?“ Тръгна към кухнята и когато натисна летящата врата, се натъкна на Стоун. Този човек имаше лошия навик да застава на най-неподходящите места.
— Какво правиш сега?
— Оглеждам.
— Какво?
— Всичко, господин любопитко. Когато се опитваш да хванеш един убиец, трябва да вникнеш в начина му на мислене. Първото нещо, което видях, бе тази клетка за птици.
Стоун посочи кафеза, в центъра, на който висеше жълто канарче, обесено на парче корда.
— Той обича да убива животни, а това в известен смисъл е рядкост. Трябва само да разберем, защо го прави.
Агентът се взря в убитата птица.
— Тези, които убиват животни и хора едновременно, имат психични отклонения. Така демонстрират мощта и силата си. Или ако говорим за отмъщение, това е нещо като предупреждение към жертвата. Впрочем, може да означава и двете — и предупреждение и отмъщение.
— Искаш да кажеш, че убиват тези животни, защото техните собственици са привързани към тях и ги обичат. Това не се връзва нещо с убитата катеричка, подхвърлена на Кимбърли Танас.
— Напълно си прав, но госпожицата не живее в Лилоут Крийк и няма домашен любимец. Тя е жена и убиецът е сметнал, че ще реагира, на каквото и да е убито животно.
Стоун вдигна куфарчето си и го отвори на масата. Сложи на ръцете си чифт гумени ръкавици и откачи клетката от куката на тавана.
— Какво искаше да кажеш преди, когато ми спомена за бебешката пудра? — попита Вон.
— Животните са невинни и беззащитни същества. Затова ние винаги трябва да се грижим за тях.
— Нищо не те разбрах. Какво означават думите ти?
— Означават само едно — невинност.
— По дяволите, Стоун! Да не намекваш, че би могъл да посегне на детето?
— Само той може да ти отговори. Пак ти напомням, че този човек гледа на света по друг начин. Мисловните му процеси са нарушени и объркани. Причината, поради която убива животни, може да е съвсем близо до тази, поради която може да посегне и на малко дете.
— Господи!
Вон се почувства така, сякаш го бяха ударили в стомаха. Това беше неговото дете, а Стоун говореше толкова сухо и делово. „Но откъде би могъл да предполага.“
Докато агентът изследваше мъртвото канарче, Вон потърси следи от отпечатъци по мебелите и вратата. Още преди да започне, знаеше, че това е почти безсмислено.
— Ей, Гарет, ела да видиш нещо — Стоун му показа парчето корда, което бе извадил от клетката. — Виж, това е особен възел, казва се „примката на палача“. Повече символика. Първо е убил птичето, като вероятно му е счупил врата, а после го е обесил. Този човек едва ли не си мисли, че е съдия или екзекутор. Познавал е жертвите си. Може би не особено добре, но все пак… Убийствата, според мен, са извършени по някаква незначителна причина. Например, ти го срещаш по улицата и го бутваш, без да му се извиниш. Това става причина да те убие. Жертвите и той не са били врагове, но са имали някакъв контакт.
Стоун замълча, взе от куфара си пинсети и измъкна листче хартия, закрепено към дъното на кафеза. Разгъна го и прочете:
— Познато ли ти звучи?
— Да, но откъде точно, не мога да си спомня.
Вон прибра грижливо листчето, а после в друг плик сложи убитата птица.
— Вон, аз ще поогледам тук. Ако искаш, върви поразпитай госпожица Хенсън и изследвай задния двор. Като свърша, ще дойда при теб.
Гарет кимна и тръгна към изхода. Дорийн все още седеше там, където я бяха заварили. Ландън веднага дотича при него и сграбчи ръката му.
— Дорийн, трябва да ти задам няколко въпроса.
— Слушам те.
Вече не му изглеждаше ядосана. Просто бе една млада жена, не познала думата любов през своето детство. Той знаеше какво е да си живял по такъв начин. С неохота пусна пръстчетата на сина си и извади бележката.
— По кое време откри птичката?
— Помниш ли кога ти се обадих?
— Около осем и половина.
— Да, точно тогава. Слязох долу и започнах да приготвям закуската. Забелязах, че Мими не пее, както обикновено. Обърнах се и я видях да виси… — Дорийн потрепери и потри слепоочията си. — Прочетох бележката и ти позвъних.