— Нищо не си пипала, нали?
— Не, не съм.
— Да си чула нещо необичайно снощи?
— Нищо.
— Вратите бяха ли заключени?
— Разбира се. Щом разбера, че братята ми са тръгнали към бара, винаги проверявам вратите. Не вярвам снощи да съм забравила.
— Искам да проверяваш и за в бъдеще.
Дорийн рошеше косата на Ландън, който се притискаше до нея. Тя се бе оказала много добра и грижовна майка. Вон не искаше да я плаши, но поне трябваше да я предупреди:
— Стоун смята, че Ландън може да е в опасност.
— О, не! Защо? — Дорийн притисна детето още по-силно и Ландън изхлипа.
— Убиецът обича да наранява жертвите си, като им отнема нещо, което обичат и към което са привързани.
Вон затвори бележника и го прибра в джоба си.
— От днес ще имате охрана, докато сте в къщата. Ако излизаш някъде, ще казваш на полицая къде отиваш и кога ще се върнеш. Съгласна ли си?
— Май нямам голям избор. Колко време ще имам „бавачка“.
— Колкото трябва, за да го хванем.
Гарет вече бе помолил Калиан, полицаят от Калиспел Фолс, да поеме част от дежурствата. Ако се наложеше, щеше да поиска подкрепления и от съседните селца. Можеше да наеме и няколко младежи, на които имаше доверие.
Дорийн мълчеше. Погледна я. Все още си оставаше привлекателна жена — кестенява коса, зелени очи, красиво лице с изящни устни. Но вече не предизвикваше предишните чувства у него. Тя си оставаше само майка на сина му и… разбира се, приятелка. Нищо повече. „Кога ли настъпи тази промяна?“
— Извинявай, разхвърляхме малко в кухнята, докато търсихме следи и отпечатъци.
— Няма значение.
— Съжалявам, но ще трябва да вземем и твоите отпечатъци, за да можем да ги изолираме. Имаш ли нещо против да влезем вътре.
Дорийн тръгна мълчаливо. По лицето й още личеше ужасът, който бе преживяла.
Тъкмо бяха привършили и прибираха материалите, когато на входната врата се позвъни. Дорийн потрепери леко, но се запъти да отвори.
— Добър ден, Дорийн.
— Здравей, Барни.
Вон погледна към Стоун.
— По дяволите, това е Барни Маккартни, кореспондент на „Обзървър“. Добро момче е, но има нюх на хрътка. Да вървим, преди да е сграбчил Дорийн.
Стоун кимна, затвори куфарчето си и тръгна мълчаливо към изхода.
— Здравей, Барни — рече Вон, — какво те води насам?
— Носи се слух, че нещо било изплашило Дорийн тази сутрин. Реших да дойда и да видя какво става.
Гарет забеляза как отсреща в къщата на мисис Хендрикс завесата на прозореца леко се отмести. „Ето откъде е получил информация Барни“ — мина през ума му. Обърна се към Дорийн.
— Не мисля, че нещо те е изплашило, нали?
— Не, няма такова нещо. Някой те е заблудил, Барни.
— О, стига глупости! Защо винаги се държите така с мен? Нали винаги съм ви помагал, с каквото мога.
Гарет изучаваше възмутеното му закръглено лице. Той наистина имаше право. Винаги бе работил в помощ, на полицията, а не против нея. Беше му задължен, защото на няколко пъти бе забавял репортажи, за да помогне на следствието. В Лилоут Крийк за най-достоверни се считаха новините, предавани от уста на уста. Когато Барни изпратеше някой материал в „Обзървър“, всички го критикуваха, че не е разбрал достатъчно добре дадена история. Естествено, те я знаеха така, както примерно, г-н Уолд я беше разказал. Маккартни бе станал популярен само с рекламните страници, които издаваше един път в седмицата. В тях имаше купища полезна информация — поздравления, съболезнования, обяви за покупко-продажби и т.н.
Дорийн отстъпи от вратата.
— Заповядай, влез.
Барни тъкмо бе направил няколко крачки, когато от кухнята излезе Стоун с куфарчето и кафеза в ръце.
— Барни, това е агент Стоун от ФБР.
— Радвам се да се запозная с вас, г-н Стоун.
Стоун само кимна учтиво.
— Чакам те отвън — рече на Вон.
— Ей, този не е много приятелски настроен — възмути се Барни.
— Не е така, по-скоро е прекалено зает. Едва ли е мислил, че ще остане толкова дълго тук.
— Разбирам. Е, Дорийн, Вон, ще ми кажете ли какво се е случило?
За минута настъпи мълчание. Вон се обади първи.
— Виж, Барни, Дорийн сама ще реши какво да ти каже. Но аз ще те помоля всичко да си остане между нас. Все още водим разследване. Напишеш ли, че има нещо интересно в Лилоут Крийк, твоите колеги веднага ще напълнят хотела. Нали знаеш, че и сега има един репортер, който обикаля и слухти да научи нещо.
— Да, щях да ти казвам за него. Той не е обикновен журналист. Мисля дори, че води собствено разследване.
— Добре, добре, Барни, вярвам ти напълно. Сега ще тръгвам, защото имам друга работа. Нали запомни — нищо да не излиза оттук?