— Окей, шерифе. Ох, някой ден ще се махна от този град. Искам да отида някъде, където ще ме оставят да си върша спокойно работата.
— Ще ми липсваш, Барни — ухили се Вон. — Дорийн, да не забравиш, че ще имаш охрана от довечера. Аз ще намина малко по-късно следобед.
Излезе навън и видя Стоун да оглежда земята около къщата.
— Какво става, откри ли нещо?
— Не, за съжаление. Почвата е суха и твърда.
— Не трябва да търсите тук, а отзад, близо до оградата.
Двамата се обърнаха — беше Лиз Мърфи. Вон веднага разбра, че това няма да е от добрите му дни. Изпъшка, когато я видя да тръгва към тях.
— Стоун, не си имал още честта да се запознаеш с мис Мърфи.
— Не, не съм. Много ми е приятно, госпожице.
— Лиз, това е агент Стоун от ФБР.
— Как сте, господин Стоун?
Изражението й този път бе учудващо студено. Нямаше и следа от усмивка по лицето й.
— Благодаря, добре. Какво казахте преди малко?
— Казах, че трябва да търсите отзад. Зад оградата близо до отпадъците…
Стоун погледна въпросително Вон.
— Тя има предвид гробището за стари коли на Скитър Бърнс.
— Защо мислите така, мис Мърфи?
Лиз затвори очи.
— Не съм много сигурна, но мисля, че ще намерите парче плат. Тъмносиньо или черно. Скъсал си е якето, като е минавал. Съжалявам, но друго не мога да ви кажа.
Стоун отново погледна изпитателно.
— Мис Мърфи е медиум. Пристигна от Аризона преди около седмица.
— Сега вече разбирам. Благодаря ви, ще проверя това, което ни казахте.
— Бих искала да помогна с още нещо, но не мога.
Лиз вдигна очи към къщата. Тялото й леко потрепери.
— Бих искала да помогна… — прошепна още един път, след като се качи в микробуса и потегли, без да се сбогува.
— Ама че странна жена — поклати глава Вон.
Стоун се обърна към него и известно време сякаш го пронизваше с поглед.
— Да, може би е малко странна. Но не бива да я отписваш в никакъв случай. Понякога хора като нея са много полезни.
— Работил ли си с медиум и преди?
— Да, и бях песимист, но опитът ми ме научи на друго.
— Е, аз ще организирам охраната за през нощта и после можем да огледаме оградата.
Стоун мълчаливо стоеше и се взираше към прозореца на горния етаж.
— Видя ли я как погледна този прозорец? После сякаш нещо я разтърси. Какво ли може да е?
— Не знам.
Вон дори и не искаше да знае. Достатъчно му бяха проблемите в работата, поведението на Ким, нощните кошмари, а сега и опасността, заплашваща Дорийн и Ландън. Не му се мислеше за страховете, които изпитваше Елизабет Мърфи.
Остави Стоун да оглежда прозорците и тръгна да се обади по радиостанцията в джипа.
Тревата в ивицата земя между задния двор и съседната къща бе висока почти до коляно.
— Виж, има следи тук — посочи Стоун.
— Децата използват пътеката като по-пряк път.
Продължиха да изследват наоколо. Вече приближаваха гробището за стари коли и Вон започна да търси по-внимателно, макар да се съмняваше, че ще намери нещо, толкова далече от къщата на Дорийн. Стигнаха до оградата и се разделиха, тръгвайки в противоположни посоки. Вон забеляза няколко стъпки и когато се канеше да ги измери, за да определи ръста на човека, Стоун му извика:
— Вон, ела насам.
— Намери ли нещо?
Стоун държеше с пинсети парче плат — беше тъмносиньо на цвят.
— Скъсал си е якето, когато е прескачал оградата. Виж, има някакво петно. Прилича на кръв.
— По дяволите, тя се оказа права!
X
Когато най-накрая отвори вратата след доста настойчивото звънене, Ким очакваше да види всеки друг, но не и леля Вили.
— Здрасти, Ким. Реших да намина да пийнем по чаша кафе.
Отърсвайки се от изненадата си, Ким се отдръпна да й направи път.
— Разбира се, лельо. Радвам се да те видя, заповядай.
Забеляза, че тя държи чиния в ръцете си.
— Какво е това?
— Макарони с нискокалорично сирене. И аз съм била млада. Знам, че не ти се готви само за себе си, а и не ядеш мазна храна. Не съм срещала човек, който да не е бил изкушаван от моите макарони.
Имаше достатъчно храна, но Ким нямаше как да откаже на възрастната жена.
— Чудесно, лельо, обожавам макарони. Ще си ги разделим за обяд.
— О, моля те. Ядох, преди да дойда, всичко е за теб. Ще имаш и за вечеря.
— Благодаря ти, много си мила.
— Я ми кажи сега, кога най-сетне Вивиан ще спре да се крие?
Поговориха си още няколко минути в кухнята и най-сетне Уилма зададе въпроса, заради който бе дошла.
— Ким, що за птица е тази Лиз Мърфи. Целият град говори за нея.
— Зная за нея само толкова, колкото тя ми е казала, но изглежда добра жена. Аз я харесвам.