— А вярно ли е, че е медиум.
— Виж, това не знам. Лиз твърди, че е, но все още не може напълно да използва дарбата си. Почувствала е, че трябва да дойде в Лилоут Крийк, за да защити някого. А засега само аз съм имала нужда от защита.
— Хъм. Тя да не е от тези, които убиват с един удар — нали ги знаеш, от бойните изкуства?
Ким не можа да сдържи смеха си.
— Не, не ми е казвала, че има такива умения.
— Ами тогава как смята да те защитава. Най-много нея да убият. Едно нещо ще ти кажа — на тези медиуми и гадатели винаги нещо им мърда.
Ким не знаеше как да й отговори, а и нямаше желание да спори с нея. Спаси я позвъняването на вратата.
— Извинявай, ще отида да отворя.
Когато видя Лиз да стои, облегната на верандата, веднага разбра, че нещо не е наред. Въпреки че носеше обичайните си ярки дрехи и украшения, лицето и бе помръкнало.
След известно колебание Ким я хвана за ръката и я издърпа навътре.
— Хей, Лиз, какво ти е? Какво се е случило?
— И аз не знам със сигурност…
— Хайде влез, ще те запозная с една жена.
— О, не. Ако знаех, че имаш гост, нямаше изобщо да идвам. Мисля, че е по-добре да дойда по-късно.
— Моля те, не ставай глупава.
Лиз се остави да бъде избутана в кухнята.
— Лельо, това е Лиз Мърфи.
Ким хвърли на старата жена умолителен поглед, надявайки се тя да го разбере.
— Лиз, това е Уилма Нилсен, позната на всички като „леля Вили“.
— Приятно ми е да се запознаем — Лиз протегна ръка, но усмивката й бе студена и скована.
— На мен също.
Дланта на Лиз изчезна в огромното ръчище на Уилма.
— Тъкмо разправях на Ким, че за теб много се говори в града.
Лиз въздъхна и се облегна на стола.
— Предполагам, че това е нормално, когато непознат човек пристигне в град с размерите на този.
— Лиз, кажи ни какво се е случило. Виждам, че нещо те е разтревожило. Не се притеснявай от леля Вили. Тя няма да каже на никого, нали, лельо?
— Хъм. Никога през живота не съм издавала тайни. Признавам, че обичам да слушам клюки, но го правя само защото няма как да разбера какво става в града. Не се тревожете, единствените истории, които разказвам, са моите собствени.
Лиз погледна Уилма и отсече:
— Харесваш ми.
— Но ти не ме познаваш — отговори старата дама със свадливия си глас.
— Мога да видя достатъчно, а и ти казваш истината.
Лиз отпи от кафето си и се обърна към Ким.
— Нещо ще се случи. Съвсем скоро. И понеже не знам какво точно ще стане, не знам и как да го предотвратя.
Ким усети, че по гърба й полазват студени тръпки.
— Откъде си сигурна, че нещо ще се случи?
— Предчувствам го. Още щом се събудих тази сутрин, бях изнервена и депресирана. А това е твърде необичайно за мен. Знаех, че веднага трябва да говоря с шерифа Гарет и позвъних в неговия офис. Мелиса отначало се направи, че не знае къде е, но после я склоних да ми каже. Разбрах, че е отишъл в къщата на Дорийн Хенсън. Когато чух това име, сякаш някой дръпна завесите на тъмна стая. Започнах да виждам. Започнах да виждам. Различни образи преминаваха в съзнанието ми с огромна скорост. Толкова се обърках, че трябваше да седна. Вече започнах да разбирам това, което виждах… А искрено си мислех, че не искам да го правя. Беше по-лошо и от кошмар.
— Защо, Лиз? Какво си видяла?
— Първо, видях къща на два етажа, подобна на тази, но по-малка и с червен покрив. На стълбището отпред стоеше жена, а до нея играеше дете.
— Как изглеждаше жената? — рязко я прекъсна Уилма.
— Висока, атрактивна, с дълга кестенява коса, но…
— Да, това е Дорийн, но какво?
— Устните й бяха сиви, очите й… — Лиз замълча и преглътна конвулсивно, — очите й бяха напълно бели, а лицето й изглеждаше странно, сиво като на статуя…
— Да не искаш да кажеш, че си видяла трупа на Дорийн?
— По дяволите! Уилма, престани да ме прекъсваш. Не съм сигурна, но мисля, че е така. После видението започна да се стопява. Вече се приближавах към къщата. Беше нощ, но луната светеше ярко. Погледнах към ръката си — парче от ръкава на якето ми липсваше. Знам, че това не беше нито моята ръка, нито моя дреха, но странно защо ги виждах като свои. Приближавах се все повече и вече можех да виждам през прозорците на втория етаж — все едно, че бях висока шест метра. Вперих очи през един от тях и погледнах вътре… вътре имаше ковчези, много ковчези.
Лиз потрепери леко, преди да вземе отново чашата си с кафе.
— На следващия човек, който ми каже, че да си медиум е много забавно, ще му фрасна един. Никой не може да разбере какво съм длъжна да преживявам.
Възцари се тишина. Най-напред Уилма намери сили да попита: