— Значи мислиш, че моето момиче Дорийн я грози опасност?
— Твоето момиче?
— Да, тя живя няколко години при мен. Дойде, защото иначе нямаше да може да завърши училище. Баща й и братята й не са я оставяли на мира. Не ми се говори какво са нравили с нея. Когато ми каза, отидохме, събрахме й багажа и се премести да живее при мен. Дорийн е чудесно момиче. Сама се подготви и взе квалификация за учителка… Разбира се, сега не е като по-рано, има много лоши неща по тези училища. Представяте ли си, една моя позната започна работа като „отговорник по поддръжката“. Мислех си, че е кой знае какво, но когато отидох да я видя, оказа се, че е обикновен портиер… Извинявайте, малко се отвлякох. Та какво каза, Лиз, мислиш ли, че тя е в опасност?
— Не знам какво друго може да означава всичко това. Още ме побиват тръпки, като си спомня.
Ким наблюдаваше Лиз, а в главата й още се въртяха подробностите от нейния разказ. Въпреки ужасната седмица, ежедневния страх и заплашителното телефонно обаждане, надеждата се прокрадваше в душата й. „Може би убиецът си е избрал друга жертва?“ Копнееше да се прибере в Сиатъл. Засрами се от собствените си мисли. Бързаше да се махне оттук колкото се може по-скоро, без дори да изпита съжаление към жената, която щеше да заеме нейното място. Не знаеше, че е станала толкова коравосърдечна.
— Отивам да говоря с Вон — гласът на Уилма Нилсен прекъсна мислите й. — Искам да разбера какво се е случило тази сутрин. След това ще се опитам да убедя Дорийн да дойде с детето при мен за няколко дни. Така ще бъде на по-сигурно място. — Тя рязко се обърна към Лиз. — Ти да не си помислиш, че съм повярвала на щуротиите ти. Правя го само за да сме подготвени. И искам да ти кажа, че ако възнамеряваш да пазиш Ким, не можеш да го направиш от хотелската стая, нали?
— Лельо Уилма, моля те!
Ким бе шокирана от нейното безочие. Смяташе, че я познава добре, но или спомените я лъжеха, или възрастта си казваше думата.
— Всичко е наред, Ким — усмихна се Лиз. — Уилма, ще ти кажа, че очаквах Ким сама да ме покани, след като се опознаем. А ако това не стане скоро, ще преместя микробуса си до полицейската кола и ще спя вътре.
— Виждаш ли, момичето ми, не се сърдиш, че отворих дума за това, нали?
Ким гледаше двете жени недоумяващо и не знаеше какво да им отговори.
Вон направи един кръг с джипа около склада, търсейки с поглед Драйтън. Видя го, че разтоварва трупи в задната част. Паркира пред магазина и тръгна да търси собственика. През прозореца на офиса забеляза, как Бил подрежда някакви папки. Почука и влезе.
— Здрасти, Бил.
— Здравей, Вон, какво мога да направя за теб?
— Исках да те питам, имаш ли нещо против да поговоря с един от работниците ти.
Усмивката изчезна от лицето на Бил.
— Направил ли е нещо?
— Не, само ще му задам няколко въпроса.
— Окей, кой е той?
— Майк Драйтън.
— А, Майк ли, той е в задния двор. Мини през тази врата и все направо.
— Благодаря ти, Бил.
Вон излезе от офиса. Слънцето бе увиснало точно над главата му и въздухът трептеше от горещината. Майк го забеляза отдалеч и спря да работи. Свали шапката си и избърса с ръкав потта от челото си.
— Здравей, шерифе.
— Здрасти, Майк.
— Какво те води насам?
— Искам да поговоря с теб, ако нямаш нищо против.
— Не, разбира се. Само да мръднем ей там на сянка.
— Разбрах, че известно време си живял в Сиатъл, преди да дойдеш тук?
— Да, така е.
— Може ли да си спомниш, какво си правил на 18 април миналата година?
Драйтън го погледна втренчено със студените си светлозелени очи. Ухили се и поклати глава.
— Ти сигурно се майтапиш? Аз не помня какво съм правил миналия месец, а ти ме питаш за миналата година.
— Е, добре. Съгласен съм, че въпросът ми не е от лесните. Да опитаме тогава с този месец. Къде си бил вечерта на десети юли?
Усмивката се стопи от лицето на Драйтън.
— Ей, шерифе, какво се опитваш да ми лепнеш? Какво е станало тогава?
— Не знам, ти ще ми кажеш.
— Тогава май пречукаха момчето на Фарис. И ти мислиш, че… Ха-ха, съжалявам, шерифе. Не съм аз. Тогава си проиграх седмичната заплата заедно с тайфата на Тайлър Добс.
— Не знаех, че си станал приятел с тази паплач.
— Глупости, шерифе. Да играя карти с тях не значи, че съм им приятел.
— Добре, това е всичко, благодаря ти.
— Пак заповядай, шерифе, довиждане.
Вон тръгна към магазина, но реши да заобиколи офиса. Бил щеше да любопитства, а той не бе постигнал нищо.
Нямаше съмнение, че Добс щеше да потвърди алибито на Драйтън. Дори Майк да не бе бил с тях, Добс щеше да излъже само заради удоволствието, че е натрил носа на закона.