Беше късен следобед, когато Ким откара Уилма Нилсен обратно в града. Старата жена така и не бе успяла да се научи да шофира.
Лиз се бе върнала в хотела, за да приготви багажа си. Бяха решили да се премести — засега в двора, докато получат разрешение от Вивиан да се настани в къщата. Ким й бе позвънила преди няколко часа, но тя бе излязла с Деидре. Това си беше чиста формалност, защото леля й нямаше да откаже, но все пак от уважение трябваше първо да я попита.
Уилма Нилсен живееше на улица „Маккарди“, на около сто метра от къщата на Дорийн. Когато минаваха оттам, Ким веднага забеляза полицейската кола в задния двор. Мъжът в нея приличаше на младия полицай Килиан, но не бе абсолютно сигурна. Присъствието на тази кола само засили убеждението й, че убиецът си е избрал нова жертва.
От другата страна на улицата вървяха възрастна жена, а зад нея мъж, който й помагаше да носи покупките. Не ги познаваше и двамата. Те положително бяха от града, но след толкова години отсъствие вече трудно разпознаваше хората.
— Лельо, кои са тези?
— О, това е мисис Кринли, със сигурност наближава деветдесетте. Съпругът й почина преди десетина години. Всичките им деца са извън щата и много рядко я посещават. Един път в седмицата ходя да я наглеждам. Мъжът с нея е Майк Драйтън. Премести се тук преди година, работи долу в магазина на Бил Картър. Изглежда добър човек, помага много на старите хора.
Уилма отвори вратата и слезе от колата.
— Но…
— Какво?
— По гласа ти разбирам, че има нещо друго.
В това време Майк Драйтън излезе от къщата на мисис Кринли и тръгна към лъскавия си черен пикап.
— Ох, не знам, Ким. Един такъв особен ми се вижда. Рядко ходи някъде, дори бара не посещава. Може и да си фантазирам. Нали знаеш, човек като остарее…
Пикапът на Драйтън тръгна и премина само на няколко метра от тях. По гърба на Ким преминаха тръпки, когато срещна безжизнения му студен поглед. Бяха същите очи, с цвят на блато, които бе видяла първия ден, когато пристигна в Лилоут Крийк. Човекът, който едва не се бе блъснал в нея, а после бе я отминал с безразличие. Драйтън й се бе усмихнал, но с усмивката си бе й заприличал на куче, оголило зъбите си.
Почувства облекчение, когато джипът се скри зад ъгъла. Остана й мисълта, че това не беше вторият път, когато виждаше Драйтън. Някъде се бяха срещали и преди това…
На път за вкъщи Ким реши да говори с шерифа Гарет. Макар че не й се искаше никак да го вижда отново. Все още бе достатъчно объркана, след онова, което се бе случило между тях. Съжаляваше най-вече, че под въздействието на емоциите си бе разкрила пред него един от най-унизителните моменти от живота си. Сега не можеше да разбере защо го бе направила. Защо се бе доверила на мъж, когото дори не бе сигурна, че харесва. На другия ден се бе чувствала ужасно, докато чакаше неговото пристигане. А с течение на времето ставаше все по-лошо. Може би затова желанието й да се върне в Сиатъл бе толкова неустоимо. Ако убиецът си бе избрал друга мишена, нямаше какво повече да я задържи в Лилоут Крийк. Вече не спъваше с нищо разследването по убийството на Трент. Но все пак трябваше да говори с Гарет. Не искаше, след като си тръгне, в града да се носят слухове, че е избягала.
Още щом спря пред участъка, установи, че джипът му не е на паркинга. Сигурен признак, че Вон го няма. Поколеба се за момент. „Дали да попитам къде е, или направо да се прибирам?!“ Разбрала се бе с Марти Люис, че ще отсъства около час, значи имаше достатъчно време.
Излезе от колата и тръгна към входа. Мелиса сякаш я очакваше зад бюрото си в приемната.
— Здрасти, Ким. Какво мога да направя за теб?
— Здрасти, Мел. Търся Гарет.
— Няма го.
Мелиса извади тънка дълга цигара, запали я и изпусна кълбо дим.
— Отиде си вкъщи, имал някаква работа. Ще го намериш там, и без това ти е на път. Само ще ти кажа, че не беше в настроение.
— Добре, Мел, благодаря ти.
— Няма защо, чао.
Ким пое по обичайния си път, но се натъкна на бариера, преграждаща платното. Няколко работници поправяха канализационна шахта. Нямаше начин да премине, а пътният знак сочеше обходен маршрут през улица „Пондероса“. „По дяволите! Нима трябва да мина покрай магазина на татко!“ Не се чувстваше готова за това. Усети студената пот по челото си, когато зави зад ъгъла. Ръцете й стиснаха волана по-силно. Знаеше какво й предстои да види.
„Старите рекламни табели ще висят ръждясали и ще скърцат, полюшвани от вятъра. Тревата ще бъде висока, буйна и ще расте по това, което някога беше тротоар и сервизна площадка. Вратите и прозорците ще са напукани и олющени. Сградата ще е като някаква реликва от миналото, болезнено напомняща за отминалите щастливи дни. Свърталище на призраци!“ Това, което бе зад ъгъла, щеше да върне всичките й спомени. Спомените, които не бе достатъчно силна, за да посрещне.