Пое си дълбоко дъх. Страхът можеше да бъде победен. А и не вярваше отдавна в призраци. По-скоро трябваше да се бори с тези в собственото й съзнание.
Излезе от завоя и се опита да се подготви за гледката, която й предстоеше. Но в следващия миг рязко натисна спирачките и остана с отворена уста от учудване. Потърка очите си, за да се увери, че не сънува.
На мястото, където преди се намираше магазинът на баща й, сега имаше бензиностанция на „Ессо“. Всичко бе толкова различно. Две момчета помпеха гумите на велосипедите си! Младо момиче в розова рокля разговаряше оживено с младежа, зареждащ колата й. Отстрани до колонките имаше магазин за резервни части, списания и цигари.
Тук нямаше духове, напротив, всичко кипеше от живот. Нещата дотолкова се бяха променили, че нямаше и следа, която да я върне в миналото. Защо си бе мислила, че след като някой е убит тук, мястото ще запустее. Остана разочарована от себе си, защото години наред усърдно бе заобикаляла тази улица.
Няколко минути по-късно Ким вече пътуваше по криволичещия път, водещ към къщата на леля й. Все още не можеше да реши дали да мине през дома на Гарет, или не. Нямаше представа как ще протече един разговор на негова територия. Очакваше Вон да е още по-самоуверен, а тя самата — още по-притеснена. Все пак й се искаше да види къщата, за която всички в града говореха. Вече бе стигнала до отклонението, а още не знаеше какво да прави. „О, защо толкова се тревожа!“
Приятелката й и бизнес партньор Кати винаги я бе обвинявала, че живее прекалено предпазливо, и че не поема никакви рискове.
Завъртя волана и пое по пътя, ограден от двете страни с високи борове. Когато излезе от сянката им, това, което видя, спря дъха й.
Беше великолепно. Двуетажната къща, облицована с кедрови дъски, сякаш се намираше в малък природен оазис. Червената й фасада бе в хармония с алеята отпред, застлана с червени и бели павета. Широки каменни стълби отвеждаха към входната врата. Също от камък бяха изработени няколкото саксии, пълни с разцъфнали цветя.
Никога не си бе представяла, че Вон би могъл да живее в подобен рай. Мисълта, че той е създал всичко това, все още й изглеждаше неприемлива, макар че доказателството бе пред очите й.
Отърсила се от изненадата, Ким зави в двора, паркира до неговия джип и слезе от колата. Сега забеляза нещо, което преди й бе убягнало. Навсякъде бяха разпръснати дървени скулптури. Голям Орел от дърво с разперени крила, сякаш току-що се бе спуснал от небето върху близкия храсталак. Под сянката на върбата една сърничка бе готова, като че ли да побегне. В двора имаше още мечка с мече, елен, няколко катерички. Всички те бяха изваяни и до най-малките детайли.
Ким позвъни на вратата и, докато чакаше, продължи да изучава наоколо. Никой не й отговори. Това беше странно. Доколкото знаеше, Вон имаше само една кола — джипът, паркиран отзад. Сигурно не бе успял да чуе звънеца, ако бе зает с нещо вътре. Позвъни продължително, но и този път — никакъв отговор.
Отдръпна се от вратата и погледна към прозорците на горния етаж. „Къде ли може да е?“ Нямаше много време да го чака, но щом и така бе дошла, можеше поне да разгледа къщата. Едва ли щеше да има друг шанс. Слезе по каменните стъпала и заобиколи откъм дясната й страна. Сандалите й потънаха веднага в меката пръст на ливадата. Съжали, че не е с дънки и маратонки, но не можеше да ги носи постоянно. Днес бе облякла една от летните поли на Деидре.
Когато зави зад ъгъла, вече напълно бе забравила за неподходящото си облекло. Гарет явно бе сбъркал професията си — би трябвало вместо полицай, да стане архитект, дизайнер или скулптор.
Извита дървена стълба водеше към огромна тераса, облицована с кедрова дървесина. Вон бе направил метална решетка, в която върбата бе вплела красиво клоните си. Ким отвори летящата врата и се озова на терасата.
Чувстваше се неловко, когато стъпи на поскърцващите дъски. Все пак бе влязла без покана в частна собственост. Закри очи, за да ги предпази от слънчевата светлина и прилепи чело в едно от стъклата на прозореца. Оказа се, че вътре е спалнята. Отдръпна се гузно — вече навлизаше твърде много в личния му живот. Но любопитството й взе връх. Погледна отново и този път видя повече неща.
Ризата му бе захвърлена на стола. Обувките и джинсите му се въргаляха на пода — на няколко крачки от леглото. Но въпреки това, стаята не изглеждаше разхвърляна. Завивките бяха идеално изпънати, дървените части на мебелите лъщяха, а грижливо поддържаните цветя в саксиите бяха разцъфнали. Почувства се леко засрамена, защото не бе особено добра домакиня. В Сиатъл трудно се захващаше с почистване, а няколкото цветя, които се бе опитала да отглежда, бързо увехнаха.