Придвижи се в задния край на терасата и се опита да погледне през няколкото малки прозорчета, но те се оказаха прекалено високи. В самия ъгъл откри едно по-ниско и се повдигна на пръсти. С изненада откри, че на перваза в малки сандъчета растат магданоз, мащерка и лук. „Нима Гарет обича да готви? Изобщо, какво не умее този човек?“
Протягайки шия, успя да разгледа и част от кухнята — шкафчета от светло дърво, украсени с дърворезба, мивка със сини керамични плочки, на откритите греди по тавана — блестящи медни съдове, маса с четири стола…
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?! — дебел мъжки глас изръмжа в ухото й.
Ким изпищя и подскочи от изненада. Обърна се и с облекчение видя, че това е Вон.
— Ей, изплаши ме до смърт!
— Хора, които знаят, че вършат нещо нередно, лесно се плашат.
Очите му я гледаха с някаква необяснима студенина.
— Да имаш случайно навик да нарушаваш спокойствието на хората, като надзърташ през прозорците им? Мислех, че Скитър Бърнс е единствен в града.
Ким усети, че се изчервява. „По дяволите, как този мъж винаги намира начин да ме изкара пълна идиотка!“
— Това са глупости, Вон. Дойдох да говоря с теб. Когато не ми отвори, реших да разгледам къщата, защото ми се стори много хубава.
— Е, благодаря ти за комплимента, но следващия път поне поискай покана първо.
— Добре, добре, съжалявам. Оставям те, ще си вървя…
Ким се отдръпна няколко крачки, защото едва сега забеляза огромния нож в ръката му. Очите й се разшириха от ужас. Вон изглежда долови нейната уплаха и се обади раздразнено:
— Какво ме гледаш? Работех отзад в гората по една дърворезба. Винаги го правя, когато съм изнервен — действа ми успокояващо.
— И-и-маш кръв по ръката.
Тънка струйка се стичаше по палеца му, кърваво бе и острието. Можеше ли да му вярва? Знаеше толкова малко за него. А сега й изглеждаше дори още по-непознат и зловещ от преди.
— Порязах се, но само е драскотина. Искам да зная, защо си искала да говориш с мен?
На Ким не й допадна идеята да му каже, че си тръгва за Сиатъл, след като той държеше нож в ръката си. Трябваше бързо да измисли някакво друго обяснение. Срещна пронизващите му очи и още повече се обърка.
— Ази, аз… ще…
— Ей, днес май си много сладкодумна.
— О, не ставай вулгарен!
Ким винаги мислеше по-добре, когато се ядосаше, и сега веднага й хрумна нещо.
— Всъщност, дойдох да те поканя на вечеря, но след като не се държиш културно, можеш да забравиш за всичко.
Обърна му гръб и тръгна надолу по стълбите.
— Ще дойда в осем.
— Казах ти, забрави, поканата се оттегля.
Вон се ухили.
— Нищо, ще дойда в осем.
Ким не намери сили да му отговори. „В какво ли се забърквам отново?!“
XI
Все още бясна от нелепостта на собственото си поведение, Ким паркира пред къщата на леля си. Трябваше отново да се върне в града, а не искаше полицаят, охраняващ отпред, да я чака напразно. Нужни й бяха продукти. Всъщност, още дори не знаеше какво да сготви за вечеря. „Дали да не купя малко арсеник от аптеката? Но защо? Най-много отново нещо да объркам й сама да се отровя. По дяволите! Какво да приготвя, когато почти нищо не умея?!“
Влезе в супермаркета и тръгна между рафтовете с надеждата, че ще й хрумне идея. „Но разбира се! Как не се сетих по-рано!“ Реши да приготви лазаня — ястие, което готвеше с постоянен успех. Излезе с подобрено настроение, но докато поставяше чантата с продуктите на задната седалка, осъзна, че бе направила един фатален пропуск. Рецептата й се намираше на около триста километра оттук — в апартамента й в Сиатъл. Напълно забрави, че се е навела да остави покупките, и когато се изправи, се удари в рамката на вратата.
— Ох, по дяволите! Ама че гадна работа!
Не можеше да направи лазаня по памет. Сигурно леля й имаше някъде купища рецепти. Но как да открие тази, която е най-сполучлива? А и вече ставаше твърде късно. Стоеше и потракваше с нокти по блестящото червено купе, чудейки се какво да предприеме. „Но разбира се, леля Вили!“ Уилма обичаше да готви и с положителност разполагаше с подходяща рецепта. Тя живееше само през няколко пресечки, а и времето беше чудесно за разходка. В последно време Ким бе започнала сериозно да се обездвижва.
Заключи колата и тръгна по тротоара. Вървящата срещу нея жена се спря и се усмихна.
— Здравейте, вие сте Ким Клейтън, нали?
Беше само с няколко сантиметра по-висока от нея, но сигурно три пъти по-тежка. Имаше силен глас и жизнерадостен вид, подсилван от панталона й в лимоненожълт цвят.