Ким с колебание отвърна на усмивката й.
— Да, аз съм. Само че фамилията ми вече е Танас.
— О, разбрах какво се е случило с горкия ви съпруг. Страшно съжалявам за това.
— Благодаря ви…
„Коя, по дяволите, е тази?“ — запита се.
— Вие сигурно не ме помните?
Ким се почувства ужасно.
— Съжалявам, но наистина не мога да ви позная.
Жената махна с ръка.
— Не се притеснявайте. Не е ваша вината. Откакто ви видях за последен път, родих три деца и качих петдесет килограма. Аз съм Сюзан Гринджър, сега по мъж — Баркли.
Ким зяпна от изненада. Нима това беше Сюзън? Малката Сюзи, която винаги скучаеше и успяваше да направи поразии, колкото за пет момичета, взети заедно.
— Хей, Сюзи, радвам се да те видя отново!
Поговориха си за деца, съпрузи и за живота като цяло. Когато след малко погледна часовника си, Ким разбра, че нямаше никакво време.
— Извинявай, Сю, но трябва да тръгвам. Защо не ми се обадиш горе в къщата на леля Вив, ще си побъбрим пак.
— Разбира се, че ще ти звънна. Имаме толкова много неща да си разправяме.
Ким вдъхна дълбоко въздуха, напоен с мириса на борова смола и продължи по-бързо напред. Трябваше да премине покрай може би най-отблъскващото място в града. Оградено бе с висока бодлива тел. Всичко бе затрупано с купчини останки от автомобили. Докъдето й стигаше погледът, нямаше нищо друго, освен ръждясали отломки, някои от които си бяха на мястото както ги помнеше отпреди седемнадесет години. Тогава автомобилното гробище бе собственост на стария Майл Бърнс — злобен старец, който често се караше с баща й.
„Сигурно вече има нов собственик. Защо ли местната управа не се е възползвала от това, за да премести този грозен бизнес извън рамките на града?“ — мина през ума й.
Вървейки покрай оградата, изведнъж по гърба й полазиха тръпки. Някой я наблюдаваше. Усещаше го. Ускори крачката си, но продължаваше да оглежда автомобилните съборетини. Бяха идеално място за скривалище. Отдръпна се от оградата и се затича по края на тротоара. Наистина, бе смешно да се страхува. Все още бе достатъчно светло, но нали наоколо се разхождаше убиец. И той бе избрал точно нея. В този момент предпочиташе да слуша гласа на инстинкта си, отколкото този на логиката. Искаше да се махне по-бързо от това зловещо място.
Изведнъж с периферното си зрение забеляза някаква сянка да се движи между останките от автомобили. Извърна глава. Между две коли се промъкна хилав мъж и се приближи до оградата — точно срещу нея.
Видът му бе ужасяващ. Дрехите, очевидно няколко номера по-големи, висяха по измършавялото му тяло. Мазната му, рядка коса бе зализана назад, подчертавайки още повече ниското му чело. Той се хвана с почернелите си от мръсотия пръсти за мрежата и се усмихна. Жълтите му проядени зъби му придаваха още по-вампирски вид.
— Здр-дравейте… — заекна Ким, като продължи да върви.
За неин ужас, мъжът също започна да се движи успоредно с нея.
Ким се спря.
— Какво искате, с какво мога да ви помогна?
Надяваше се, че ще разбере намека й и ще се махне. Но той дори не й отговори. Бе впил очи в гърдите й. Ким забеляза това и веднага разбра, с кого се опитваше да разговаря. Скитър Бърнс бе наследил гробището от дядо си, Майл Бърнс. Той бе същият мъж, който я бе наблюдавал от прозореца и почти й бе изкарал акъла от страх.
Очите му продължаваха да лепнат похотливо по тялото й. Вече на няколко пъти Ким съжаляваше, че няма подходящи дрехи.
Сега вместо тениска, трябваше да е с някоя свободна блуза, която да не прозира. Тези мисъл я ядоса още повече. Мразеше да се чувства като жертва. Мразеше някой да я зяпа, когато знаеше, че не е подходящо облечена. А най-вече мразеше похотливите мъже. Този тип мъже, които я караха понякога, независимо как е облечена, да се чувства все едно, че е гола.
Стисна юмруци и рязко се обърна към него.
— Слушай, или спри да вървиш след мен, или отивам да се оплача в полицията и отново ще те арестуват.
— Извинете, съжалявам… — гласът му звучеше дрезгаво, сякаш не го беше ползвал от миналия месец.
Главата му се отпусна, а очите му гледаха тъпо и покорно. Пъхна ръце в джобовете си и отстъпи няколко крачки.
Ким продължи напред, но отново усети стъпките му зад гърба си. Воднистите му сини очи пак я изучаваха — започваха от лицето, продължавайки по тялото към краката й. Когато погледът му се спря на гърдите й, от ъгъла на устата му потече слюнка. Той набързо я изтри с мръсния си ръкав.
Стомахът й се сви от погнуса. Скитър започна да разкопава ципа на панталоните си и Ким побягна ужасена. Не спря, докато не стигна до ъгъла на съседната къща. С този човек ставаше нещо. Явно, имаше повече проблеми с мозъка, отколкото хората в града си мислеха. Би могъл да е заблудил всички с привидната си кротост и невинност. След като вече не го виждаше, Ким забави крачките си и се опита да диша по-спокойно. Искаше й се да изпита малко съжаление към този душевно болен човек, неспособен да води нормален живот. Нищо не се получи, изпита страх, погнуса и отвращение.