Вече наближаваше дома на Уилма Нилсен, а дори не си спомняше, за какво точно идваше. Наложи се да спре, да си поеме дъх и чак тогава да почука.
Минаваше пет часа. Той току-що бе седнал в колата, паркирана горе на хълма. Повече от двадесет години това бе любимата му кола. Обичаше да седи тук. Можеше да прекара часове, без да му омръзне. Научаваше толкова много за хората, само като ги наблюдаваше. А и оттук се виждаше идеално. Това бе най-високата точка на автомобилното гробище. То граничеше с „Джаксън авеню“, улица „Каскейд“ и с дворовете на хората, които живееха на западната страна на улица „Маккарди“. От наблюдателния си пост можеше да оглежда градините, а ако имаше и бинокъл, дори вътрешността на къщите. Това беше много интересно, по-забавно и от телевизия.
Изведнъж се изправи изненадан. Та това бе Кимбърли! Вървеше по далечния тротоар на „Джаксън“, но със сигурност бе тя. Изглеждаше толкова красива и жизнерадостна, колкото си я спомняше от училищните години.
… Беше ден, горещ като днешния, в началото или средата на юни. Видя Кимбърли да стои облегната на тухлената стена на училището. Косата й бе разделена на две плитки, завързани със сини панделки. Беше облечена в бяла блуза, къси панталонки и дънково яке. Изглеждаше толкова красива! Искаше да й стане приятел. Сърцето му лудо биеше, когато се приближи и се облегна до нея.
— Здравей — усмихна й се.
Тя го погледна, но не му се усмихна.
— Здравей.
Спомни си как гърлото му се задави от страх, но желанието да притежава нещо красиво бе по-силно.
— Искаш ли да те изпратя?
Кимбърли го изгледа изненадана, сякаш го виждаше за пръв път в живота си.
— Не, благодаря.
Болката и унижението останаха в душата му. Имаше чувството, че всичко това се е случило вчера, а не преди повече от петнадесет години.
Тя му обърна гръб и си тръгна сама. Тогава разбра, че невинаги, който е красив външно, притежава и вътрешна красота. Но доста често после забравяше този урок.
Сега нещата се бяха променили. Нямаше да забрави поуките от миналото. А също и хората, които го бяха принудили да ги запомни.
Вон се обличаше, но мислите му бяха на друго място. Постоянно си мислеше за Ким. Със сигурност знаеше, че тя не бе имала никакво намерение да го кани на вечеря. Само пълен глупак можеше да й повярва, че е дошла затова. След толкова дни старателно избягване не бе възможно да настъпи изведнъж такава промяна. Беше дошла за нещо друго. Но за какво?
Ако искаше да прекара добре тази вечер, трябваше да освободи главата си от проблемите. Поне за една вечер да забрави, че в града има убиец. Че той е избрал нова жертва, че синът му Ландън се намираше в опасност. Нямаше право да го отдели от майка му. Вече съжаляваше, че се бе отказал от правата си над него.
Късно следобед се бе върнал отново да говори с Дорийн. Сутринта в присъствието на Стоун не бе успял да я убеди да се премести при Уилма Нилсен за няколко дни. Не успя и този път. С всяка друга жена сигурно щеше да успее, но не и с Дорийн. Животът я беше научил никога да не признава своята слабост, а той очакваше този път да го направи.
Тръгна си бесен след разговора си с нея. Мина през офиса да каже на Мел, че се прибира вкъщи. Имаше нужда да поработи. Дърворезбата и самото дърво му действаха успокояващо. Почувства се много по-добре, когато се прибра и започна дооформянето на фигурата на планински лъв — работа, която стоеше недокосната повече от месец. Но изглежда вниманието му бе в друга посока. При един по-невнимателен удар с чука се поряза. Раздразнен, бе тръгнал към къщата си да потърси анкерпласт. Като капак на всичко, бе видял Ким да наднича през прозорците на кухнята. Това му бе напомнило за убиеца, който без затруднение проникваше, когато си иска, вътре. Всеки друг път би посрещнал с насмешка нейното надзъртане, но за днес му се бе насъбрало доста.
Искаше само да й се скара, но с учудване бе видял ужаса в очите й, когато забеляза ножа в ръцете му. Нима бе забравила, че вече две седмици всяка негова минута е заета с мисълта как да й осигури сигурността. Не можеше да повярва, че се страхува от него. Разбира се, страхът й бързо бе изчезнал. Знаеше, че когато дори и малко успее да я ядоса, тя е способна на всичко. Усмихна се на своя спомен. Ким сама бе попаднала в капана на собствените си лъжи. Първо го беше поканила на вечеря, а после се бе опитала да отклони поканата. Но Вон се бе оказал достатъчно ловък. Отдавна чакаше мига, когато отново ще бъде с нея.