— Не! — извика дрезгаво.
Той стреснато вдигна глава.
— Какво ти стана?
— Не прави това!
— Кое?
— О, знаеш кое… да ме целуваш там…
— А била ли си целувана преди?
Ким се поколеба.
„По дяволите, защо винаги успява да ме притесни!“ И сега чувстваше, че се изчервява.
— Не ми харесва.
— А на мен много.
Целувките му продължаваха.
— Вон, моля те, престани.
— Ким, казах ти, забрави за мен. Мисли за облака.
Тя се опита. Наистина се опита, но когато усети езика му да прониква дълбоко в нея, мускулите й сякаш сами се стегнаха.
— Облака, Ким. Почувствай слънцето, което сгрява кожата ти. Отпусни се.
Езикът му отново я прониза. Ръцете му продължаваха с безкрайно търпение да галят бедрата й. Напрежението в утробата й се наслагваше и имаше усещането, че ще се пръсне. Дишането й се ускори бясно. От устата й излязоха слаби, почти животински звуци, които въпреки волята си, не успя да потисне. Възбудата й достигна зенита си, когато Вон мушна пръстите си дълбоко във влажната й чувствителна плът.
Вълна от невероятно, неописуемо удоволствие я разтърси като ураган. Най-после той плъзна тялото си върху нейното. Ръцете й го търсеха, притискаха го отчаяно, неистово. Изведнъж нещо в нея експлодира. Тътен, подобен на океански прилив, я заля и оглуши.
Отвори очи. Вон се бе надвесил над лицето й и й се усмихваше.
— Господи! — това бе единствената дума, която успя да отрони.
— Предполагам, че най-после си разбрала, защо хората вдигат толкова шум за тези работи.
Ким се засмя и погали широките му рамене. Едва сега осъзна, че той не е свършил. Всъщност дори не бе влизал в нея. Чувстваше се уморена и заситена. Искаше й се да заспи колкото се може по-скоро.
Но ласките му отново пробудиха желанието и прогониха мислите й за сън. Този път го желаеше повече от всякога. Обви ръце около врата му и го притегли към себе си. За минута почувства неудобство от неговите мощни тласъци, но после всичко бе страст и удоволствие. Удоволствие, толкова силно и приятно, че не й се искаше да свършва никога.
Вон затвори очи, за да изживее своя оргазъм, който го връхлетя като тропическа буря. Чувстваше се щастлив и задоволен, както никога досега. Знаеше, че е успял да изтрие от паметта на Ким спомените за всички мъже, които я бяха докосвали. Спомените за всичките й неуспехи. Сега тя бе негова, а той неин. Ким беше жената, за която бе мечтал, която бе създадена само за него.
Ким разтърка очи и ги отвори. Стаята беше все още тъмна. Потрепери леко от тази непрогледна тъмнина. Какво ли я беше събудило? Сънят й съвсем се отдръпна и изведнъж си спомни, че тази нощ не бе сама. Бавно се обърна и протегна ръка да докосне Вон. Мястото му беше празно. Сигурно неговото ставане от леглото я беше пробудило.
Но къде ли бе отишъл? Знаеше, че не си е тръгнал, защото след като се бяха любили, бе отишъл да освободи полицая, който охраняваше къщата отпред. Изглежда нямаше друг начин. Полицейският участък изпитваше остър недостиг от хора, след като от няколко дни охраняваха и къщата на Дорийн. Нямаше смисъл още един полицай да прекарва безсънна нощ, след като Вон бе при нея.
Изведнъж я стресна някакъв звук. Бе подобен на детски плач, и като че ли идваше откъм ъгъла на стаята. Боязливо се изправи и пипнешком затърси нощната лампа. Бледата светлина разпръсна мрака.
Вон бе клекнал на пода само със слип, стискайки с ръце коленете си. Очите му бяха широко отворени и излъчваха страх и паника.
Ким не познаваше някого, който да страда от сомнамбулизъм. Спомни си само, че е много опасно да събудиш рязко такъв човек, защото той би изпаднал в силен шок. Нахлузи нощницата си и стана. „Какво да правя?“
— Вон, събуди се… — каза му тихо.
Реакцията му бе мигновена.
— Разкарай се, кучко мръсна! — изкрещя й толкова силно, че ако имаха съседи, вероятно всички вече щяха да са будни.
Въпреки че викът му не я изплаши, Ким остана като вцепенена. Главата му не бе обърната към нея. Гледаше високо към тавана.
— Ким?! — чу се гласът на Лиз от коридора. — Ким, какво става?
На пръсти тръгна към вратата и я открехна съвсем малко.
— Лиз, той ходи насън.
— Вон? — запита спонтанно Лиз.
— Махни си ръцете от мен!
Очите на Вон гледаха диво, юмруците му се размахваха, сякаш се биеше с въображаем противник.
— Да не си ме докоснал! Ще те убия! Кълна се, ще те убия!
— Ким, имаш ли будилник? — попита Лиз.
— Да, ето тук.
Ким взе стария часовник от шкафчето и й го подаде.
— Чудесно. — Лиз започна да нагласява стрелките.
— Какво мислиш да правиш?
— Използвах будилник, за да събуждам сина си, когато имаше кошмари. Така събуждането ставаше естествено, защото той си мислеше, че вече е време за училище. Трябва да сме много внимателни.