След малко звукът на будилника разкъса тишината в стаята. Страхът изчезна от очите на Вон и Лиз го спря.
— Вон, хайде, момчето ми, време е да ставаш.
Ким се взря в нея. „Откъде ли извади този глас?“ Все едно чуваше майка си, когато я будеше за училище. „Дали всички майки имат еднакви гласове?“
— Ким, ще те оставя насаме с него. Виждаш ли, започна да премигва. След малко ще се събуди, а ако ме види тук, ще се притесни. Ще сляза долу и ще направя какао с шоколад. Ще ви чакам.
— Благодаря ти, Лиз. Слизаме след малко.
Когато Лиз затвори вратата, Ким коленичи и сложи ръце върху раменете на Вон.
— Вон? Добре ли си?
Той продължаваше да премигва. Явно, все още не виждаше добре.
Завъртя глава, оглеждайки стаята.
— Къде съм?
— При мен. В къщата на леля Вив.
Ким се вглеждаше в изопнатото му от напрежение лице. Вон отстрани ръката й и се надигна.
— Вон, добре ли си?
— Да-а…
Гласът му беше дрезгав. Очите му се обърнаха към нея. Засмя се сухо.
— Дяволите да ме вземат, голям защитник се оказах.
— Не се тревожи, още не се е налагало да бъда защитавана. Хайде, да вървим в кухнята. Лиз ни е приготвила горещ шоколад.
Вон, който тъкмо обуваше панталоните си, се спря учуден.
— Лиз? Нима съм събудил и нея?
— Да, преди малко извика доста силно.
— Ким, ела тук. — Той хвана ръцете й. — Извинявай, че видя… Надявам се, че не си се изплашила?
— Не съм. А ти не трябва да се извиняваш за нещо, което си извършил несъзнателно. Хайде, готов ли си?
Отвори вратата и излезе в коридора. Големият стенен часовник удари един път.
Когато влязоха в кухнята, Лиз тъкмо добавяше сметана към димящите чаши шоколад. Беше в розов халат и пухкави чехли със същия цвят. Лицето й бе почистено от грима, а тъмната коса свободно се спускаше по раменете й. Без козметиката и яркото си облекло излъчването й по-скоро бе майчинско. Преди няколко дни, когато бяха открили парчето плат, Вон се бе убедил в нейните особени способности. И сега, когато срещна очите й, убеждението му се затвърди. Тя гледаше него, но сякаш погледът й преминаваше през тялото му. Интересно защо не бе обърнал внимание, че очите й са с почти същия цвят като неговите. Тази подробност му бе убягнала навярно поради голямото количество грим, което Лиз използваше.
— Сядайте.
Погледът й продължаваше да го пронизва. „Какво ли й стана пък сега?“ — мина му през ума.
Опитаме да не я гледа и се обърна към Ким. Лиз постави чашите пред тях и седна.
— Вон…
Гласът на Лиз я издаваше, че се колебае за нещо.
— Да?
— Исках да ти кажа, че хората, които са загинали при автомобилната катастрофа, не са били истинските ти родители, а само твои осиновители.
Вон подскочи като ужилен. Думите й го зашеметиха дотолкова, че няколко минути не можа нищо да каже. Гневът му взе връх. Мразеше да се ровят в миналото му.
— Как, по дяволите, разбра това? Никой не го знае!
Лиз поглаждаше лъскавата повърхност на чашата си.
— Знам… знам, защото ти си мой син.
XIII
— Глупости, Лиз. Това са празни приказки.
Очите му я гледаха студено, но Лиз знаеше, че трябва да го накара да я слуша. Иначе щеше да го загуби завинаги.
— Не! Това е истина. Моля те, чуй ме. Моля те!
Не искаше да го моли, но имаше ли друг избор. Толкова пъти я бяха унижавали, ограбвали — какво значеше вече нейната гордост. Вон продължаваше да я гледа хладно, без да промени изражението си. За момент се обърна към Ким, навярно търсейки и нейното мнение.
— Добре, ще те изслушам. Но за друго не ме моли.
— Както искаш — опита се да се усмихне Лиз, въпреки че сърцето й се късаше. — Ти нали ще останеш, скъпа?
— Да, нямам нищо против.
— Е, добре. Това е твърде дълга история и започва твърде отдавна. Тогава бях на петнадесет… — Лиз се взря в тъмния правоъгълник на кухненския прозорец. — Аз, моите родители и баба ми, живеехме в малко селце в щата Монтана. Баща ми бе силно религиозен човек, а по днешните стандарти, дори и фанатичен. А майка ми беше кротка жена, добра съпруга, и изпълняваше всичките му желания, независимо какви са те. Изглеждаше, че двамата истински се обичат. Баща ми никога не е бил лош към нея. Тя рядко изискваше нещо, но когато го правеше, той винаги откликваше с готовност. Но най-главната в семейството бе баба ми — злобна стара жена, която ни смяташе всички за глупави. Баща ми винаги я порицаваше за богохулните й думи. А тя винаги му отговаряше по един и същ начин: „Господ ми е дал глава и език, за да говоря. Затова ще го правя, докато той не отреди друго.“ Понякога баба толкова го ядосваше, че очаквах той всеки момент да получи инфаркт.