Както и да е, извинявайте, че се отклоних. Целият ми свят се състоеше от моето семейство. Виждах други хора, само когато ходехме на църква в неделя, но това беше за по няколко часа. Позволиха ми да тръгна на училище, но с уговорката да не общувам с децата.
През това лято, когато бях на петнадесет, при нас дойде един младеж. Казваше се Ричард Уорт. Търсеше сезонна работа срещу храна и подслон. Баща ми го хареса и го нае до края на лятото. — Лиз спря и въздъхна. — Не мислех, че ще ми е толкова трудно. Господи, доста време мина оттогава.
— Нямаме бърза работа — усмихна се Ким. — Ще направя по още една чаша течен шоколад. Не знам вие как сте, но аз заспивам едва когато слънцето изгрее.
Лиз отново въздъхна и продължи.
— Ричард, всъщност, бе първият мъж, с когото имах по-продължителен контакт. Той бе добър, мил и доста привлекателен. Няколко дни след като се запознах с него, започнах да сънувам, че правим любов заедно. Той разбра за моето увлечение и около седмица се шегуваше и ми се подиграваше. Но с времето отношението му постепенно се промени. Бяха минали около четири седмици, откакто работеше при нас, когато ме прелъсти. Ще кажа в негова защита, че едва ли му е било много трудно. Въпреки религиозното ми възпитание и страха от баща ми, бях хлътнала до уши по него. — Лиз направи пауза и отпи от чашата си. — Наближаваше краят на лятото, когато Ричард трябваше да си тръгне. Точно тогава и на двама ни стана ясно, че съм забременяла.
Ким се изправи да изключи съскащия чайник и събра празните чаши.
— Аз, разбира се, изпаднах в ужас. Баща ми имаше изключително избухлив характер. Не знаех как изобщо ще му кажа. Но Ричард се оказа истински мъж. Обеща, че всичко ще е наред. След като напуснеше фермата, щеше да си потърси работа и квартира долу в градчето. А след това щеше да дойде и да ме вземе при себе си. Това ми се виждаше като единствената приемлива възможност, затова и се съгласих.
И действително, той удържа на думата си. След около шест седмици, когато бременността ми вече започваше да личи, Ричард дойде да ме вземе.
Лиз затвори очи, когато болката от миналото се върна, за да я тормози отново. Нямаше смисъл да разказва за това. За сълзите на майка й. За ужасните думи, с които баща й я ругаеше, когато му каза истината. „Ти си дете на Сатаната, аз нямам повече дъщеря. Не искам да те виждам повече.“
— Преместихме се в малък апартамент в градчето. Сякаш бях отишла на друга планета. Дотогава никога не бях излизала извън фермата. Трябваше да свиквам с хората, с толкова магазини, коли. Бях объркана и не знаех какво да правя. Но с времето се оправих и заживяхме сравнително нормален живот. Говорехме си често, че трябва да се венчаем, но някак си не се решавахме да го направим. Според тогавашните норми, ние живеехме в голям грях, затова и почти всичките ни съседи избягваха да общуват с нас. Мисля си, че жените са били много по-жестоки към мен, отколкото мъжете към Ричард. Но както и да е, прекарвахме по-голямата част от времето си заедно и се чувствахме щастливи.
Шест месеца, след като се преместихме, се роди Дени…
Лиз усети как сълзите й напират, когато си спомни за раждането на първото им дете.
— Той беше едро момченце — роди се над четири килограма. Имаше силен глас, с който често будеше хората в съседните апартаменти. Косата му бе руса, като на баща му, но очите му бяха като моите. Така си живяхме като щастливо семейство две години.
Но един ден Ричард се върна по-рано от обикновено. Бяха го изхвърлили. Цялата следваща седмица си търсеше безуспешно каквато и да е работа. Докато една вечер не се прибра изобщо…
Лиз замълча за момент, потисната от спомена за своята наивност. Бе се надявала, че е отишъл в съседния град, и че ще се върне по-късно. Но после бе открила, че е взел повечето си дрехи и част от спестените им пари… Трябваше да приеме горчивата истина.
— Макар да разбрах, че съм изоставена, продължавах да вярвам, че Ричард ще се върне. Следващата седмица всичко, което можех да си позволя, бе да купя мляко за Дени. Аз ядях овесената каша, останала отпреди. Накрая, когато и парите, и продуктите свършиха, се наложи да предприема нещо. Знаех, че не мога да си отида вкъщи. Исках да започна работа, но някой трябваше да се грижи за Дени. Съвсем скоро се убедих, че това няма да е лесна задача. Нали за хората от града детето ми бе „копеле“. Беше началото на 60-те, сексуалната революция вече започваше, но това не се отнасяше за такова затънтено място, като Рок Спрингс, Монтана. Тогава незаконородените бяха по-лоши и от черните овце. Даже и другите деца ги отбягваха и не играеха с тях. Единственият ми изход бе да дам Дени на една жена, която градът също бе изолирал. Така и не разбрах, какъв грях е извършила. Както и да е, мисис Рамси беше безцеремонна, груба и с по-остър език, дори от този на баба ми. Лиз погледна към Ким.