— Напомня ми за твоята леля Вили, донякъде. И така, мисис Рамси се съгласи да се грижи за Дени, докато аз си търсех работа. За съжаление, това се оказа много по-трудно, отколкото си мислех. Измина цяла седмица, а аз още не бях намерила нищо. Хората ме отбягваха и още от вратата ми заявяваха, че не могат да ме наемат. Не знам как щях да се справя, ако старата жена не хранеше Дени. Сигурно щях да преодолея гордостта си и да прося милостиня. Но нали само това ми бе останало — моята гордост и достойнство. Не можех да коленича пред хора, които ненавиждах.
Лиз втренчено се загледа в тъмния прозорец. След като мисис Рамси бе разбрала нейната история, без да я предупреди, бе отишла при родителите й. Вървяла бе шест мили пеш до фермата, за да им каже в очите какво мисли за тях. После баба й разказваше през смях, как мисис Рамси смесвала цитати от библията с обидни епитети. Някак си думите й бяха оказала въздействие върху баща й, защото на следващия ден той бе пристигнал заедно с майка й.
— Родителите ми ме изненадаха, когато дойдоха в града, за да ме вземат. Нямах избор и се преместих обратно при тях. Не бях толкова глупава, да повярвам, че са ми простили. Мислех си обаче, че с времето всичко ще се изглади, че отново щеше да се върне разбирателството помежду ни. Нали все пак детето им беше внук. За съжаление, оказа се, че дълбоко грешах. Това се оказа грешка, за която скъпо щях да платя. Баба веднага обикна Дени, но родителите ми не му обръщаха внимание, все едно, че не съществуваше. След около месец и половина майка ми започна да му говори и да се грижи за него. Тогава си въобразих, че всичко вече е свършило. Че най-после ледът е разчупен, и родителите ми ще го приемат.
Дени беше на две годинки и няколко месеца. Бях го оставила при майка ми, а аз чистех стаята на горния етаж. Чух вратата да се траква, както хиляди пъти досега. Но този път някак по-особено, зловещо. Ръцете ми замръзнаха. Чувствах, че веднага трябва да сляза долу. Отидох до вратата и натиснах дръжката. Не можах да отворя, някой ме бе заключил отвън. Изтичах към прозореца. Страхът от неизвестното ме бе вцепенил. Знаех, че нещо ще се случи. Дворът ми се видя особено мрачен, макар да бе огрян от силното обедно слънце. Баща ми излезе от къщата, държейки Дени в ръцете си. Вървеше по обраслата с бурени пътека към стария си червен пикап. Досетих се какво е намислил. Моето момченце ме видя, че стоя на прозореца, и се разплака, колкото сили имаше. Мяташе се и крещеше: „Мама, искам при мама!“
Лиз избърса сълзите си, свободно търкалящи се по бузите й. Когато най-после бе успяла да отвори прозореца, баща й вече се качваше в пикапа. Бе му извикала отчаяно: „Татко, моля те, недей! Ще се махнем още днес. Остави го, татко!“ Надеждата се бе върнала за малко в сърцето й, защото той бе спрял за момент. Но уви, баща й не се бе колебал, а само се бе обърнал, за да процеди през зъби: „Това дете е рожба на дявола. Трябва да го изхвърля от къщата си.“
— Тогава за последен път чух гласа на детето си. Никога не разбрах, какво се е случило с него. Баща ми отказа да ми каже. Молех после и майка си на колене, но вероятно и тя не знаеше. След две седмици аз и баба се махнахме. Никога повече не видях родителите си. Не можах да простя безсърдечието на баща си, а и безучастността на майка си. Преместихме се в по-голям град, където вече започнах работа. Едновременно с това търсех и детето си. Минаха месеци, години, а аз все не се отказвах. Независимо от болката, животът си продължаваше. Омъжих се, родиха ми се две деца — Дейвид и Кералайн. Щом пораснаха достатъчно, предупредих ги, че някъде имат по-голям брат. Сега, след толкова много години, вече почти бях загубила надеждата, че ще открия сина си. Лиз се обърна към Вон.
— Зная, че ти си моят син. Сигурна съм, защото всяка твоя черта ми напомня за Ричард. Имаш моите очи. Сърцето ми подсказва, че не греша. Дали ще приемеш това или не, зависи само от теб. Нямам възможност да ти представя никакви по-сериозни доказателства. Но и нямам никаква причина да не казвам истината. Първият ден, когато видях очите ти, останах като ударена от гръм, защото това бяха очи, които бях виждала по-рано. Очите на моя Дени.
Вон се изправи рязко и се приближи до прозореца. Ядът му бе изчезнал. На негово място се бе появило чувството за неудобство и несигурност. Лиз му бе описала подробно кошмара, който най-често го спохождаше. Дори сега, ако затвореше очи, можеше да види жената, стояща на прозореца на втория етаж. Напразно протягаше ръце, за да я достигне. Чертите на лицето й избледняваха. А после му оставаха страхът, мъката и празнотата. „Какво да направя?“ — запита се.