Вон кимна с глава. Това, което говореше Лиз, имаше смисъл. Изключителен смисъл. Още от дете знаеше, че когато се появеше този сън, скоро му предстоеше да се сблъска с някаква опасност. Готовността за това винаги му бе помагала. През последните десет години сънят бе изчезнал, но след като бе намерил изрезката от вестник, подхвърлена в къщата му, още същата нощ всичко се бе повторило.
Нещо го заплашваше. Но какво? Имаха ли смисъл безсънните нощи, след които не знаеше, откъде ще дойде опасността.
Преди седмица Вон бе почувствал неприятно гъделичкане в главата си. И както обикновено, го бе пренебрегнал, защото просто не знаеше какво означава. Усетил го бе веднага, след като Дорийн му бе казала, че ще заминава за една седмица в Челан и че Ландън ще остане при Уилма Нилсен, докато тя се върнеше. На пръв поглед всичко това му се бе видяло нормално. Дорийн често пътуваше заради курсовете си до големия град и навярно там щеше да бъде в безопасност. Същото важеше и за Ландън, а и полицията най-сетне щеше да си поеме дъх от безкрайните нощни дежурства. Но в главата му се прокрадваше някакво подозрение. Не беше ли всичко прекалено добре?
Сега седяха един срещу друг на верандата. Вон тъкмо се канеше да й каже нещо, когато Марти Люис се появи.
— Мис Хенсън, може ли да се измия, преди да тръгна?
— Разбира се, Марти, знаеш къде е банята.
Вратата се тракна зад него, а Вон още се чудеше, струваше ли си да я убеждава, след като знаеше какъв ще е резултатът?
Ландън се бе разположил вече на задната седалка в колата и се забавляваше, чукайки на прозореца. Черен пикап, натоварен с дървесина, бе спрял в съседния двор. Майк Драйтън и Рон Обрич складираха дъските. Изглежда, че Рон се канеше да използва хубавото време, за да завърши разширението на къщата.
— Виж, не мога да те спра — поде Вон. — Но мисля, че не е много добра идея да тръгваш точно сега. Защо не отидете за няколко дни с Ландън у леля Вили?
— Не разбирам това с какво ще помогне. Нали убиецът е в града. Отдавна съм планирала да отида до Челан. Имам работа, пък и ще се видим с някои приятели, които си мислят, че съм ги забравила. Всъщност, това е единственото ми свободно време, преди да започне учебната година.
Дорийн стана и тръгна надолу по стълбите.
— Изглежда, че с нищо не мога да те накарам да се откажеш? Чакай да ти помогна с багажа.
— Виж, не разбирам, какво толкова те тревожи. Сутринта ще прекарам в къщата на Уилма. Ще пътувам посред бял ден. Вечерта ще остана да спя при приятели, а не в хотел. Какво може да се случи?
— Не знам, може и да си права. Но сякаш имам някакво предчувствие. Така ли ще пътуваш, без багаж?
— Чантата ми вече е в багажника. Аз бях готова още снощи.
Дорийн седна зад волана. Вон се протегна през отворения прозорец и щипна бузките на детето.
— Ей, юнак, накъде си тръгнал?
Момченцето заскача от възторг на седалката.
— Дуу, бу Вииви никник!
— Това значи: „Отиваме с леля Вили на пикник“ — преведе Дорийн отговора.
— Е, тогава ще ти пожелая приятно прекарване.
Вон погледна с усмивка сина си и разроши черната му коса. „Господи, та тя е същата като на Лиз. Не станаха ли прекалено много съвпаденията?!“
— Ду — ду — Ландън бе нетърпелив.
— Мисля, че е време да откараш този капризен млад мъж при Уилма.
— Вон, ще заключиш ли къщата?
— Разбира се.
Изглежда, че Дорийн прочете тревогата в очите му.
— Не се притеснявай. Ще се върна след седмица. Дано си го спипал дотогава.
Тя запали двигателя и скоро малката й тойота изчезна зад ъгъла на улицата. Гъделичкането в главата на Вон се засили. Стисна юмруци. „По дяволите, Лиз?! Защо ми каза всичко това, не ми помагаш с нищо!“ Единственото, което сега можеше да направи, бе да се надява, че интуицията му го е подвела.
Усмихвайки се доволно, той отключи вратата. Беше време да изпълни плана си. Тази нощ разбра, че Дорийн ще пътува извън града. Наблюдаваше я скрито, как не спа, а приготвяше куфара си. Това още повече го облекчаваше.
Влезе в къщата, където всички завеси предварително бяха спуснати. Обичаше тъмнината — действаше му много успокояващо. Без да светва лампите, тръгна към кухнята. Отвори гардероба, а после специалния тайник в задната му част.
Извади голяма метална кутия и я отвори на масата.
Вътре имаше всичко, което му бе необходимо: гумени ръкавици, ластици за коса, машинка за подстригване, найлоново въже, няколко презерватива. От гардероба извади работен комбинезон от синтетична материя. Това бе една от най-полезните му дрехи. В Сиатъл миналата година бе видял, как един работник, облечен в такъв комбинезон, боядисваше кола. Веднага бе разбрал, че това е перфектното облекло за неговия план. Имаше още седем, колкото бяха хората в списъка му.