Единственият му проблем бе, че нямаше готова поема. Не беше очаквал, че тъкмо днес ще се наложи да прочете присъдата на Дорийн. Потрепери от раздразнение. Мразеше чуждите стихове. Нямаше много време, трябваше да действа по-бързо. Приближи се до ъгъла на стаята и включи компютъра. Намали яркостта на монитора и набра необходимата програма. „Какво да напиша? Нещо, което ще подхожда най-добре.“ Мисълта му се върна назад във времето, когато бе открил, че Дорийн е като всички останали…
… В училището имаше забава. Реши да отиде, макар да знаеше предварително, че няма кого да покани. Всички го отбягваха, сякаш бе прокажен. Отказа се дори да влиза в залата. Стоеше скрит между дърветата и пушеше цигара. Тези, които имаха коли, вече бяха заели задните им седалки. Беше гореща лятна нощ. Гимнастическият салон бе превърнат в дансинг. Вратите му бяха широко отворени, някои от учениците танцуваха отвън на тревата. Забавата продължаваше вече няколко часа и все повече двойки търсеха усамотение в близката горичка.
Усещаше възбуждащия аромат на момичетата, преминаващи покрай него.
Стоеше в сянката на дървото и наблюдаваше. Нямаше смелост да излезе и да отиде да се весели.
Изведнъж видя, че Дорийн се отдели от тълпата на танцуващите и тръгна към него. Със сигурност не можеше да го забележи в тъмнината. Следеше я с интерес как пристъпва. Въпреки че носеше обикновена рокля, все пак си беше красиво момиче. Знаеше, че баща й е беден. Макар че Дорийн не се държеше приятелски, никога не го бе обиждала, както всички останали.
Тя се приближи само на няколко метра от него и седна на земята. Изруга грубо и започна ядосано да къса тревата около себе си. Гневът й не го притесняваше — това бе чувството, което най-често го спохождаше. Дали не си приличаха с Дорийн? Дали тя не беше красивото нещо в живота му, за което постоянно си мечтаеше. Искаше да излезе и да я целуне. Надеждата се разгоря в гърдите му. Най-после бе открил момичето, с което щеше да живее, което да го разбира. Изчака гневът й да отмине и бавно тръгна към нея.
— Извинявай, може ли да седна при теб?
Дорийн трепна изненадана. Очите й, отразяващи светлината, грееха като котешки.
— Сядай.
— Не ти ли харесва забавата?
— Гадост.
Настъпи мълчание. Стоеше и не знаеше какво да й каже. Само усещаше, че е прекрасно да бъде близо до нея. Усещаше и нейните погледи. Какво ли си мислеше? Внезапно тя скочи на крака и го дръпна за ръката.
— Хайде, ела.
— Къде?
Отидоха в сянката на голямо старо дърво. Когато се облегна на дънера, очите й заблестяха по особен начин.
— Целуни ме! — почти му заповяда и го прегърна през раменете.
Не можеше да повярва на думите й, а и на щастието си. Това, за което си мечтаеше, се случваше. Бавно и колебливо, за да не наруши магията, я притисна в обятията си. Тялото й бе горещо и меко. Нерешително докосна устните й с уста. Пръстите й се заровиха в косата му, усети езикът й да разтваря устните му. Усещането го разтърси. Господи, тя беше прекрасна! Чувстваше как възбудата се разлива по тялото му. И когато провря крака си между бедрата й… силен мъжки бас разцепи тишината.
— Дорийн, кучко, къде си се скрила?! Дяволите да те вземат!
Пиянският глас бе на един от нейните братя. Дорийн се отскубна и виновно сведе поглед.
— Господи, пак ще ме бият. Трябва да тръгвам, казаха ми да ги чакам.
— Дорийн! — отново изкрещя брат й.
Вече се виждаше и старият пикап, спрян близо до училището.
— Моля те, недей си тръгва. Остани с мен.
Тя го погледна учудено и се засмя сухо.
— Ти чуваш ли се какво говориш? Не ги познаваш, ще ме убият после.
— Защо ме целуна тогава, щом ще си тръгваш? — настоя той, едва потискайки напиращия в душата му гняв.
Дорийн вдигна рамене и отстъпи няколко крачки назад.
— Не знам. Сигурно съм искала да проверя как ще се почувствам. Чао, вече трябва наистина да тръгвам.
Той се протегна и я задържа за ръцете.
— Кога ще се видим пак?
Студеният й смях го вцепени.
— Ти майтапиш ли се?
Стисна юмруци. Гледаше я как се отдалечава, знаейки, че един ден ще дойде и нейният час. Часът на истината…
Започна да печата думите, които му се сториха най-подходящи за нейното престъпление: