ХIV
Няколко дни по-късно Вон тъкмо излизаше от офиса на кмета Стив Райли, когато Мелиса му се обади по радиостанцията.
— Шерифе, Тайлър Маккю и Винсент Уелш съобщиха току-що, че са открили на няколко мили извън града изоставен автомобил.
Гласът й бе особено студен. Вон усети странно стягане в гърдите си. Това бяха същите хлапаци, които бяха открили и тялото на Трент.
— Имаш ли марката на колата?
За секунди отсреща настъпи мълчание.
— Да, черна тойота.
Затвори очи и се отпусна назад в джипа.
— Къде е била намерена, Мел?
— Казват, че била на съвсем същото място, където е открит и трупът на Трент преди седмица.
— Господи!
— Чейни и Стоун вече тръгнаха натам.
— Окей, Мел, аз също тръгвам.
Когато пристигна, Чейни вече беше обградил всичко с жълта полицейска лента, за да задържи любопитните настрани. Вон си помисли за най-лошото. Виждаше само част от колата, замаскирана с клонки. „Дали е на Дорийн?“ Забеляза, че Стоун я фотографираше и си водеше бележки. Искаше му се веднага да се махне оттук, без дори да излиза от джипа.
Рей Чейни се приближи.
— Вон, колата е на Дорийн. Изобщо не е могла да стигне до Челан.
Преглътна конвулсивно. „Защо не ме послуша?!“
— А Дорийн?
— Няма и следа от нея.
Вон слезе от джипа, повдигна жълтата лента и тръгна към Стоун, като гледаше внимателно къде стъпва. Агентът беше коленичил и обработваше вратата на тойотата, търсейки отпечатъци от пръсти.
— Добро утро, Стоун. Как е, има ли нещо?
— Здравей, Гарет. Изглежда този път ще открием някакви отпечатъци. Но имам предчувствие, че няма да са на нашия човек. Виж, тук по волана има следи от кръв. Имало е борба. Ще изпратя проба в лабораторията, за да сравним кръвната група с тази от парчето плат. Но по-скоро ще бъде от жертвата. Ключовете са останали в положение на запалване. Има и още нещо интересно — касетофонът е изчезнал.
— Защо ли пък го е взел?
— Нямам никаква представа.
— Има ли някакви следи, които да сочат накъде е тръгнал след това.
— Не съм търсил основно, дойдох преди малко.
— Добре, аз ще се заема, ти свърши с колата.
Беше се отдалечил на няколко крачки, когато чу гласа на Стоун.
— Гарет?
— Да?
— Исках да ти кажа, че съм съгласен с теб за Майк Драйтън. Ходих да говоря с него. Нещо не ми харесва. Не мога да кажа със сигурност, дали го подозирам, но мисля, че не бива да го изпускаме от очи. Проблемът е, че засега нямаме нищо срещу него. Изпратих факс до колегията с молба за повече информация.
— Благодаря ти, Стоун.
Вон започна да оглежда земята наоколо. Имаше много малък шанс да намерят нещо тук. Гъстите треви и храсти закриваха всичко. Трябваха още хора.
— Рей, ела за малко. Свържи се с Мелиса. Искам Джордан и Марти да дойдат тук. Нека Ким отиде временно при някоя приятелка, нямаме възможност да я охраняваме. Не искам да викам Килиан отново, защото не е спал цяла нощ. Когато другите дойдат, започваме претърсване във верига.
— Разбрах, Вон.
Рей тръгна с бързи крачки към колата си.
Вон излезе от заграденото пространство, заобиколи малко и започна да изследва северната част. Извади кутия „Кемъл“ и си запали цигара. Почти веднага се разкашля. Имаше предчувствието, че днес това едва ли щеше да е последната му цигара. Само трябваше да внимава да не падне пепел по земята. Едно от първите неща, които бе научил по време на обучението си, бе да не добавя нищо към местопрестъплението. А престъпление имаше. Дорийн беше мъртва. Чувстваше го все по-силно, а тази сигурност го плашеше.
Шумът на спиращ автомобил го накара да се обърне към пътя. Очакваше да види колата с Джордан и Марти. И наистина бяха те, а след тях веднага спря и Барни Маккарти. Колоната завършваше старият „Форд Галакси“ с калифорнийска регистрация на журналиста, отседнал в хотела.
За част от секундата се почувства измамен и предаден, все едно, че Барни бе преминал на страната на врага. Но Барни беше репортер и винаги щеше да си остане такъв. Не можеше да се очаква той да остане в офиса си и да приема обяви, когато тук вероятно бе извършено убийство.
— Шерифе, може ли за момент.
Вон прекрачи лентата, загаси цигарата и прибра фаса в джоба си.
— Добро утро, Барни.
— Добро утро, шерифе, запознай се с Джон Ламбърт. Джон е мой колега, пише книга за серийните убийци.
— Много интересно. Господа, извинете ме…
Вон отстъпи няколко крачки назад. Изобщо не му беше до разговори.
— Шерифе, няма ли да хвърлиш малко светлина върху това, което се е случило тук.
— Виж, Барни, нямам много време. И аз току-що дойдох. Две момчета са открили изоставена кола, черна „Тойота Корола“, модел 1987. Собственост е на Дорийн Хенсън.