— Дорийн не трябваше ли да е в Челън за няколко дни?
— Да, точно така.
— А, дали изобщо е напускала града?
— Не бих могъл да коментирам този въпрос, докато не завърши следствието.
— Шерифе, мислите ли, че става дума за убийство? — обади се Джон Ламбърт.
Вон го погледна. Беше на около 30 години. Имаше сини очи и дълга кестенява коса, завързана на опашка. Носеше дънки, бяла риза и маратонки.
— Да — отговори след кратко колебание. — А сега, господа, трябва да си върша работата.
— Само един последен въпрос. Защо подозирате, че има убийство? Заради бележката, която Дорийн е получила, или вече сте открили нещо?
Вон хвърли укорителен поглед към Барни. Уж се бяха разбрали да не разпространява тази информация. Но това едва ли вече имаше значение. Скоро Лилоут Крийк отново щеше да бъде обсаден от журналисти.
— Не, нямам никаква друга информация. Извинете ме.
Извади от джипа фотоапарата и куфарчето си. След няколко минути заедно с Рей, Марти и Джордан се подредиха в една линия и започнаха претърсването. Надяваше се да няма нужда от повече хора. Почти бе сигурен, че и този път убиецът не си бе поставил за цел да крие трупа. Не бяха направили и няколко крачки, когато още една кола спря на пътя. Вон ядосано изпъшка, когато разпозна микробуса на Лиз.
Тръгна веднага, за да я спре, още преди да е слязла.
— О, Лиз, какво правиш тук?
— Трябваше да дойда.
— Какво се е случило?
— Разбрах, защо съм почувствала, че трябва да дойда тук.
— Защо? — попита я нетърпеливо. Не му беше до нейните предчувствия.
— Защото той иска да те убие. Избрал те е за следваща жертва. Нарича себе си Господар на Смъртта. Иска да отнеме живота ти.
Вон хвана ръцете й през прозореца.
— Виж, Лиз, това, което казваш, сигурно е истина. Но погледни колко хора ме чакат. Имам важна работа. Хайде да говорим по-късно. Засега тук нищо не ме застрашава, а и вече ще съм нащрек. Моля те.
Лиз само кимна с глава. Смятайки, че разговорът им е приключил, Вон тръгна обратно. Стресна го отново гласът й:
— Вон, съжалявам много за Дорийн.
Това бяха последните й думи, преди да потегли микробусът.
„Господи, нима тя също го е почувствала!“
Онова, което ги насочи, беше миризмата. Въпреки че дърветата хвърляха сянка, юлската горещина си казваше думата. Усети я Марти. Направи още няколко крачки и когато видя тялото, подаващо се от храстите, извика другите. Вон първи преодоля шока си.
— Марти, ще те помоля да извикаш Стоун. Обади се и на д-р Харкоурт. Обясни му ситуацията, нека дойде с линейката. След това остани долу на пътя, не искам никакви зяпачи наоколо.
— Окей, Вон.
Марти Люис се отдалечи. Нямаха право да пипат трупа и им оставаше само да чакат. Доктор Харкоурт бе избран за съдебен лекар на окръг Уотърфорд, защото бе по специалност патолог. Всички му имаха доверие заради големия му опит.
До обонянието на Вон достигна отново неприятният мирис и стомахът му се сви на топка. Нямаше нищо по-лошо от вонята на разлагащ се труп. Почувства, че му прилошава и отстъпи няколко крачки назад. Пое дълбоко хладния планински въздух. Извади от джоба си кутийка „Викс“ — мехлем против хрема. Сложи си малко под носа и го подаде на другите. Ароматът на евкалипт и ментол донякъде претъпяваше зловонието.
Нямаше сили да се приближи. Докато не бяха открили трупа, все още таеше някаква надежда в душата си. Надежда, че интуицията му го е подлъгала. Но сега трябваше да посрещне реалността. Не можеше обаче да отиде и да махне клонките, покриващи лицето й. Дорийн му бе била близка приятелка и майка на неговия син. Как би могъл да си върши работата безпристрастно.
Лежеше в малка падинка. Беше гола, със свити крака, все едно че бе заспала. Огромна рана от нож преминаваше през по-голямата част от шията й. Обръснатата й глава бе положена на възглавница от трева и листа. От устата й се подаваше парче хартия. Ръцете й, завързани с найлоново въже, бяха кръстосани на гърдите й. Между пръстите й имаше букетче горски цветя. Ножът, отнел живота й, лежеше под дланите й. Острието му бе мораво от съсирената кръв.
Вон затвори очи и се опита да се отърси от ужасната гледка. Включи малкия си репортерски касетофон и подготви фотоапарата за снимки. Започна да фотографира тялото от всички страни.
— Виж, Вон, няма никаква кръв наоколо — гласът на Рей показваше, че се опитва по-рядко да си поема дъх. — Навярно е била убита някъде другаде.
— Изглежда, че е така.
Вон се наведе да провери температурата на тялото, избягвайки да гледа лицето на Дорийн. Кожата беше леденостудена и неприятно лепкава. Вече бе започнала да придобива зеленикави оттенъци.