Изглеждаше смазан от тежкия ден. Искаше и се да го привлече в обятията си. Но едва ли той бе готов да приеме нейната подкрепа. Трябваше да почака. Застана на прозореца и го проследи с поглед, докато джипът се скри зад завоя.
Вече се смрачаваше, когато Ким си тръгна, следвана от зелената полицейска кола. Бе помогнала на Уилма да изкъпе Ландън и да го сложи да спи. Предложила й бе дори да остане и през нощта, но старата жена мълчаливо бе отказала.
Докато шофираше по тесния криволичещ път, мислите й от убийството на Дорийн се прехвърлиха към погребението на Трент. Утре отново трябваше да отиде на погребение. Бяха изминали точно три седмици, откакто бе пристигнала в Лилоут Крийк. Как се бе променило всичко в града за това време. Променил се бе и нейният живот.
Спомни си сутринта, когато Вон дойде, за да й опише „портрета“ на убиеца. Сама бе поискала да научи повече подробности. В какво ли положение бяха намерили тялото на Дорийн. Нямаше как да говори с Вон за това. Дали косата й е била обръсната, а китките завързани… Изведнъж се вцепени. „О, нима това би могло да е истина?!“
Осиновените момчета на Ана Ървинг са били постоянно с обръснати глави. Също както на жертвите. Ръцете на децата са били връзвани през китките, когато са били наказвани. Както и тези на убитите. Да четат поезия се е било превърнало в тяхно задължение. Съвпадение ли беше всичко това? Имаше ли място за съвпадение, когато ставаше дума за ритуален убиец?
Опита се да преглътне съмнението, което се зараждаше в нея. От всички осиновени деца само едно беше живо. Вон Гарет — шерифът на окръг Уотърфорд. Отчаяно търсеше друга алтернатива, но не можеше да я намери. Нима трябваше да се съмнява и в човека, който я охраняваше.
Паркира почти автоматично колата и забеляза, че микробусът на Лиз също е в задния двор. Първата й мисъл бе, че не иска да се среща с нея. Как щеше да й съобщи подозренията си? Ами ако се окажеше, че е майка на убиец. Излезе от колата и тръгна към къщата.
— Мис Танас — извика й Пол Килиан. — Искам да проверя къщата, преди да влезете. През деня никой не я е охранявал.
— Надявах се, че Рей го е направил. Лиз не е ли вътре?
— Мисля, че са заедно в града.
— Ох, добре тогава, вършете си работата — съгласи се с досада тя.
Мисълта й отново се насочи към съвпаденията, които почти неоспоримо изтъкваха Вон като потенциален убиец. Спря се на вратата, докато Пол проверяваше кухнята.
— Всичко е наред, мис Танас. Отивам до горния етаж и няма да ви се пречкам повече.
Ким се съгласи мълчаливо и започна да изважда продукти за салата. Чу стъпките на полицая по стълбите и после напълно забрави за него.
Как бе възможно Вон да е убиец? Та той не беше такъв човек. Беше добър, грижовен и въпреки трудното си детство бе успял да оцелее и да открие красотата на заобикалящия свят. Само един поглед върху дървените скулптури в двора му й бе достатъчен, за да се увери в това. Но споменът за неговата градина предизвика и един друг спомен. Неприятен и ужасяващ.
Спомни си как Вон бе пристигнал ядосан с огромен нож в разкървавената си ръка. Сякаш това бе друг човек, напълно непознат. „Не, това не е възможно. Престани да мислиш за това!“ — опита се да наложи волята си.
Потропване на горния етаж я върна в реалността. „Нима Килиан все още е тук?“ Бяха минали около десет минути. Пресече хола и стигна до основата на стълбището.
— Пол, няма ли да слизаш? Всичко наред ли е?
— Да, да, идвам ей сега — отвърна й с малко дрезгав глас.
„Какво ли прави горе? Дано само не се рови в бельото ми.“ Любопитството на хората от малките градчета я ужасяваше. Тук нямаше нищо скрито. Чу няколко тихи стъпки и после — тишина. „О, не мога да го оставя цяла нощ да се мотае из спалнята ми!“ Вече беше сложила крак на стъпалото, когато се разнесе пронизително котешко мяукане на верандата. Горната част на вратата бе покрита с мрежа против комари. Черъти скочи, закачи ноктите си за нея и огледа каква е ситуацията в коридора.
— Черъти, махай се оттам веднага! Ще скъсаш мрежата!
Никаква реакция не последва.
Ким изохка ядосано и тръгна да отвори. Котката влетя като ракета, насочи се към хладилника и с поредното си мяукане се опита да я убеди, че примира от глад.
— Добре, добре, идвам.
Ким хвърли мрачен поглед към стълбите. Щом нахранеше Черъти, трябваше да се качи горе.
Няколко минути по-късно, когато излезе от кухнята, веднага й направи впечатление, че фоайето и дневната са по-тъмни. Някой беше затворил входната врата. „Нима Килиан си е отишъл, докато съм била в кухнята?“ От верандата погледна към полицейската кола. Да, със сигурност седеше вътре. „Но защо не ми се е обадил, когато е минал покрай мен? Ама че странен човек.“