Подсуши се с хавлията и тръгна към спалнята. Зеленикавите цифри на електронния часовник показваха десет и четвърт. Времето направо летеше. Поколеба се какво да облече — дънките или направо в пижамата си. Но сега и да си легнеше, едва ли щеше да заспи. Нахлузи дънките и тръгна към кухнята, за да си налее нещо за пиене. Още преди да се изкъпе си мечтаеше за уиски с лед. Докато пресичаше дневната, забеляза, че лампичката на телефонния секретар премигва. Някой го бе търсил, докато се бе къпал в банята. Натисна бутона, за да прослуша записа. Не последва нищо. Върна обратно лентата и усили звука. Чуваше се само учестено дишане, а после — въздишка. Усети отново неприятното гъделичкане в главата си. „По дяволите, какво пък става сега? Ким! Трябва бързо да й се обадя. Не, направо ще тръгна натам.“ Не искаше да изпробва дали и този път не го подвежда интуицията.
Остави чашата с уиски, от която дори не бе успял да отпие, и тръгна към спалнята за чиста риза. Леко щракване го накара да настръхне. В съседната стая имаше някой. Познаваше този звук на отваряща се врата. Измъкна пистолета от кобура. Свали чехлите си и бос, на пръсти, се долепи до стената на коридора. Отново долови някакъв шум. Вече можеше да се закълне, че наистина има някой. Затаи дъх, коленичи и пропълзя към дневната. Ето — там отново някакво движение — една сянка, по-тъмна от нощта.
— Спри, където си, или ще стрелям!
Не последва отговор. Придвижи се бавно — нямаше никой. Халюцинираше ли? Не, не беше възможно. Пое си дълбоко дъх и се опита да овладее притока на свръхдоза адреналин. Усещането, че нещо не е наред с Ким, се усилваше. Избра си набързо чиста риза, пъхна пистолета в кобура и оставаше само да се среши. Приближи се към огледалото, но нещо се заплете в краката му. Погледна към пода — беше мръсната риза, която преди малко бе оставил в пералнята. Този тип се подиграваше с него. Искаше да изпробва нервите му. Изведнъж телефонът иззвъня. Вон измърмори някаква ругатня и вдигна слушалката.
— Вон Гарет слуша.
— Шерифе, вие сте там? Най-после!
Усети как Етел Райт въздъхна с облекчение.
„Разбира се, че съм тук. Къде другаде да съм по това време.“ Въртеше ризата в ръцете си и изведнъж забеляза странни червени петна по яката й. Приличаше на червило. „Какво пък е това?!“ Имаше чувството, че ще полудее.
— Звънях ви много пъти, но се включваше секретарят, а не отговаряхте и на пейджъра си…
Тревогата стегна гърлото му. Нещо се беше случило, щом го бе търсила толкова усилено. „Дали не закъснях отново, докато си играех на криеница?!“
— Какво има?
— Обади се мис Танас. Каза, че имало някой в къщата. Помоли ме да извикам Пол Килиан по радиостанцията, но той не отговаряше.
— Кога беше това?
— Преди около половин час. Изпратих Рей Чейни, след като не можах да се свържа с вас. Той ми се обади, когато пристигна, а после и неговото радио замлъкна.
— Тръгвам веднага.
Вон закопча ризата си, пъхна пистолета в задния си джоб, обу маратонките си на бос крак и хукна към джипа.
Когато пристигна, къщата беше грейнала от светлини. Знаеше вече, че Ким включва всички лампи, само когато нещо силно я е изплашило. Паркира между двете полицейски коли и тръгна към входа. Беше тихо, прекалено тихо. Не се виждаше никакво движение. Автомобилът на Рей се оказа празен — той сигурно бе вътре. Но в този на Пол Килиан имаше някой. Приличаше на човек, заспал зад волана. Предпазливо заобиколи и вече съжаляваше, че не бе взел прожектора си.
— Килиан? — извика тихо. Никакъв отговор.
— Пол?
Със свито сърце отвори вратата. Полицаят лежеше неподвижно. Веднага провери пулса му и въздъхна облекчено. Бе малко неравномерен, но се усещаше.
— Дръж се, момче, сега ще извикам линейка. Продължи бързо напред. „Какво ли прави Рей? Защо не е извикал доктор Харкоурт?“ Качваше се вече по стълбите, когато забеляза раздвижване зад ъгъла. Прикри се зад една колона и безшумно се промъкна нататък. Луната се показа за момент и освети задния двор. Веднага разпозна Ким по русата коса и забеляза, че в ръката й проблясваше пистолет. Успокои се, че е добре, но го тревожеше оръжието. „Откъде ли го е взела? Умее ли да си служи с него?“ Нямаше как да й извика, защото можеше инстинктивно да стреля по него. Приближи се по-близо. Какво ли гледаше толкова съсредоточено в храстите. За момент покрай един от осветените прозорци премина прегърбената фигура на Скитър Бърнс. После изчезна в тъмнината. Когато отново погледна към Ким, тя вече бе насочила пистолета към него.