— Не, Ким! Това съм аз, Вон!
Изражението й не се промени и вече със свито сърце очакваше да чуе изстрела.
— Ким, аз съм. Свали пистолета и ми го дай. Моля те…
С треперещи ръце тя му подаде оръжието. Докато Вон го вземе, изглежда силите й я напуснаха и краката й се подгънаха. Преди да успее да падне, той я подхвана и я поведе към къщата. На входа почти се сблъска с Рей, който също носеше някого. Беше Лиз Мърфи.
— Рей, какво по дяволите става тук?!
Чейни вдигна рамене. В очите му имаше тревога.
— И аз не знам, Вон. Вдигнаха ме от леглото. Когато дойдох, намерих Килиан в безсъзнание. Всички лампи бяха светнати, а вътре нямаше никой. Мислех, че жените са в микробуса. Намерих Лиз също в безсъзнание. Някой я е ударил по главата. Реших първо да се обадя на доктора, а после да търся Ким.
Ким потрепери. Студената вода, стичаща се по бузите й, я дразнеше.
— Ким, скъпа, събуди се.
Мъглата пред очите й бавно се отдръпваше. Първото нещо, което видя, бе загриженото лице на Вон. До него бе коленичил Рей с чаша вода в ръце.
— Какво стана?
— Боя се, че припадна.
Ким го погледна недоверчиво.
— Не ставай смешен. Никога през живота си не съм припадала.
— Е, добре, не си припаднала. Изведнъж се почувства уморена и легна на земята да си подремнеш. Как се чувстваш?
След около минута тя се опита да вдигне главата си и устните й се свиха от болка. Имаше усещането, че невидими игли се забиват в слепоочието й.
— Главата ми се пръска от болка.
— Имаш ли някъде „Тиланол“?
Ким се опита да се концентрира.
— Мм, трябва да има в шкафчетата на банята.
— Добре, стой така, отивам да взема.
Затвори очи, но още преди Вон да се върне, някой почука на вратата.
Чейни се изправи.
— Влизай, докторе, добър вечер.
„Защо ли са извикали лекар?“ Ким се помъчи отново да се надигне. Този път успя, но почти веднага й се зави свят и се отпусна на дивана.
— Лиз Мърфи е в другата стая. Но нея ще я видиш по-късно. Пол е зле, здравата са го ударили.
Ким се обърна и с усилие фокусира зрението си. „Господи!“ Килиан лежеше на пода, а русата му коса бе потъмняла от съсирена кръв.
— Какво се е случило?
Вон се върна с чаша вода и пакетче „Тиланол“.
— Ние се надявахме ти да ни кажеш.
— Благодаря.
Ким взе хапчето и го глътна.
Главоболието й пречеше да мисли. „Защо питат мен? Откъде мога да зная?“ Гледаше как доктор Харкоурт почиства раната на Килиан и се опитваше да надмогне болката си. Да, спомни си как говореха с Уилма за детството на Вон. А после? Какво се беше случило?
Спомни си и как бе видяла Скитър и как едва не го бе застреляла. Ако беше направил някакво рязко движение, щеше да дръпне спусъка. Страхът я бе парализирал. А после изглежда Вон я беше пренесъл в кухнята. „Как можах и за секунда да заподозра, че може да е убиец?!“
— Ето, от това ще ти стане по-добре — той й подаде кубчета лед, увити в кърпа.
Усети, че очите й се изпълват със сълзи. Вон бе толкова мил с нея.
— Не искам да те притеснявам, скъпа, но ще те попитам нещо. Никой друг, освен теб не е в състояние да говори.
Ким го погледна. Виждаше, че бе загрижен за нея, в погледа му се четеше нетърпение и решителност. Не можеше повече да мълчи. Трябваше да му разкаже всичко. Но не и пред толкова хора.
— Може ли да останем насаме?
— Да, разбира се.
Вон протегна ръце, за да й помогне да стане.
Бяха сами в къщата. Пол и Лиз имаха сътресение и Рей бе заминал да съпроводи линейката до болницата.
Вон гледаше Ким и не можеше да повярва на ушите си. Това, което бе чул, го нарани, а същевременно и ядоса. Уилма за първи път бе нарушила принципите си да не издава тайни. Нямаше право да разказва на Ким за детството му.
— И какво искаш да ми кажеш с това?
— Опитвам се да ти кажа, че има три възможности за приликата между твоето минало и почерка на убиеца. Нали ти така го нарече?
Вон кимна мълчаливо. Главоболието на Ким сигурно бе преминало, защото бе захвърлила кърпата на пода.
— Първа възможност. Някой много добре те познава, познава детството ти и просто се опитва да те натопи. Втора възможност — Койд не е загинал в планината, а е жив и се намира тук, в града, под друго име. И последна възможност — ти си раздвоена личност.
Той я погледна шокиран. „Какво? Нима тя допуска, че бих могъл да убивам! След като толкова време се грижа за нейната сигурност.“ Но очевидно това бе логично. Не можеше да се отрече, че имаше голяма прилика между малтретирането, на което бе подложен като дете, и почерка на убиеца. Побиха го тръпки. „Защо не го осъзнах по-рано? Защо Ким трябваше да ми го посочи?“ Знаеше отдавна отговора на този въпрос. Защото просто не искаше да го осъзнае. Защото и сега се опитваше отчаяно да изтрие ужасните спомени от своето детство. Нима трябваше да се разрови в отдавна погребаното минало. Трябваше ли отново да се срещне със страха, унижението, омразата. Стомахът му се сви.