Погледът му срещна очите на Ким. Тя го наблюдаваше, сякаш очакваше да изръкопляска на дедуктивните й заключения. Опита се да се усмихне, но не се получи нищо съществено.
— Добре. Мога да те уверя, че не страдам от раздвояване на личността, но това едва ли ще промени нещата. Мисля, че утре ще се разбере, коя от версиите ти пасва най-добре. Надявам се Килиан и Лиз да ни кажат нещо, след като се оправят. Засега можеш да ми покажеш само тази целувка на огледалото.
Беше прекалено ядосан. Първо на Ким, че се бе ровила в миналото му. После на себе си, на собственото си невежество и малодушие. Но най-вече бе ядосан на човека, който му причиняваше всичко това. Гневът му бе толкова необуздан, че му причерняваше пред очите. Ако сега го докопаше, щеше да се превърне в онова, за което Ким го мислеше — убиец.
Когато видя яркочервената целувка, веднага си спомни за петната по ризата си. Всичко съвпадаше. Спомни си и скърцането на вратата, тихите стъпки. Ядът му не можеше да се сравни по сила с омразата, която сега го обсебваше. Убиецът не се опитваше да го натопи. Той само си играеше с него, както котка с мишка. Беше влязъл при Ким, не за да я убие, а да му покаже, че никаква охрана не може да го спре. Да покаже, че всичките му усилия да я предпази са били напразни. А по-късно отново се бе върнал в къщата му. „Що за изрод е той?!“ Усети, че коленете му треперят. Чувстваше се уморен, ужасно уморен.
Отпусна се на леглото и прокара пръсти през косата си. „Какво да направя срещу него? Нещо, което да го принуди да сгреши?“
— Вон? Какво има?
— Нищо — опита се да се усмихне.
Ким виждаше колко е изтощен. Можеше само да си представи какъв ден бе преживял. Импулсивно тръгна към него. Обгърна рамената му, притисна се към гърдите му.
— Отпусни се. Всичко е наред.
Започна леко да масажира стегнатите му бицепси, премахвайки от тях умората и напрежението.
След около минута Вон вдигна глава и я погледна в очите. После я притегли в прегръдката си и я положи нежно да легне.
— Ким, аз…
Не можа да довърши, защото устните им се сляха в гореща, всепоглъщаща целувка.
Тялото й веднага реагира, прилепвайки се плътно до неговото. Интуицията й подсказваше, че той има нужда от ласки, от разбиране и съчувствие, от щастливо забвение и любов.
Сърцето й се сви от мигновена, разкъсваща болка. Не можеше да е сигурна, че ще му даде последното. Харесваше го, желаеше го, а понякога се и страхуваше, защото само той знаеше нейната най-съкровена тайна. На всичко отгоре, Вон Гарет бе и ченге. Една от професиите с най-голям риск. А вече бе загубила първия си съпруг от куршум. Не можеше да го обича с цялата си душа. Това значеше да разбие собственото си сърце. Осъзнавайки вината за своето малодушие, се притисна по-плътно до него.
Правиха любов, както никога досега. Като двама напълно непознати, отдадени на собственото си удоволствие. Сексът им беше първичен, отчаян и див. Като смях в лицето на смъртта.
Вон спеше в прегръдките й. Ким не можеше все още да заспи и се взираше в тъмнината. Съмненията продължаваха да я тормозят. Ако Койд беше жив, къде ли живееше? Как така никой не го бе разпознал? Наистина, оттогава бяха изминали петнадесет години, но можеше ли да се е променил толкова? Доколко можеше да се промени външността на един човек? Спомни си как не бе могла да познае Сюзън Гринджър. Излишните килограми я бяха изменили напълно.
Изведнъж подскочи, стресната от звука на чупещо се стъкло. Сърцето й лудо заби. Нима той се бе върнал? Но нали бяха заключили всички врати.
— Вон, събуди се!
Вон се размърда леко, но очите му останаха затворени. Настъпи тишина. Дали само си въобразяваше. Не, наистина отново нещо тракаше откъм кухнята. Трябваше да провери. „Нима съм толкова безпомощна? Нали от две години живея напълно самостоятелно. Няма смисъл да будя Вон заради някакъв незначителен шум.“ Протегна се, включи нощната лампа, а после внимателно се надигна от леглото. Бавно измъкна пистолета на леля си от дънките му и на пръсти се измъкна от стаята.
Когато излезе от спалнята и тръгна по стълбите, палеше всички лампи по пътя си. Това й бе станало като навик. Ярката светлина винаги прогонваше кошмарите и страховете й. Стигна до основата на стълбището и се залепи за стената. „Какво ли ме очаква в дневната? Ще имам ли сили да дръпна спусъка, ако наистина се наложи?“ Още една стъпка. Пое си дълбоко дъх и се опита да успокои разтуптяното си сърце. Дневната бе осветена само от лампата на коридора, но светлината й бе достатъчна, за да се убеди, че вътре няма никой. Погледна колебливо към кухнята. Чудеше се, дали да провери и там, или да се върне в топлите завивки.