Пресече фоайето и бутна леко с крак летящата врата. Ключът за осветлението бе на четири-пет крачки по-навътре. Изчака, докато свикнат очите й с тъмнината. Тъкмо понечи да влезе, когато сърцето й замря. Две жълти огънчета се размърдаха в непрогледния мрак.
— Мяу — у.
Ким поклати ядосано главна.
— Черъти! По дяволите, изплаши ме до смърт.
Отвори напълно вратата и включи лампата. Силната светлина прогони тъмнината. Котката седеше на бюфета и сънливо премигваше.
— Какво правиш там, веднага слизай!
— Мяуу.
Остави пистолета на масата и тръгна към нея със заплашително изражение.
— Чуваш ли какво ти казвам, слизай!
Големите очи на Черъти гледаха към прозореца.
— Мяу — у.
Ким проследи погледа й. Там, където преди стояха няколко саксии с цветя, сега имаше купчина пръст и парчета керамика.
— Какво, опитваш се да ми кажеш, че не си го направила ти?
— Мя-яу.
— Не ти вярвам.
— Мяу.
Котката пъргаво скочи от бюфета, натисна с лапи вратата и изчезна. Ким изохка от досада и започна да събира натрошените саксии.
Беше десет часа сутринта, когато Вон спря пред входа на автомобилното гробище. Все още не можеше да повярва на резултатите от лабораторията. Отпечатъците, които Стоун бе свалил от дръжката на колата, се оказаха на Скитър Бърнс. А Вон искрено се бе надявал, че ще бъдат на Майк Драйтън.
Излезе от джипа и започна да си проправя път през купчините развалини и стари автомобилни гуми. Стигна до купето на ръждясал автобус, на което се мъдреше табелата: „Офис“. Отвори вратата и надникна вътре. Неприятната миризма едва не го събори. Отдръпна се назад и изчака няколко минути. Купчина мръсни дрехи бе струпана до входа. Кофата за отпадъци бе на няколко метра от тях, а съдържанието й преливаше по пода. Мирисът на развалена храна, цигари, моторно масло и грес се смесваше с неописуема воня.
— Скитър, вътре ли си?
Не последва отговор. Вон запуши носа си и влезе по-навътре, където беше спалнята му. Празното пружинено легло бе покрито с надупчено сиво одеяло. Вече се канеше да си тръгва, когато забеляза нещо да проблясва до възглавницата. Беше малък радиокасетофон. Изглеждаше съвсем нов. Можеше да се закълне, че е на Дорийн.
Излезе навън, пое си дълбоко дъх и тръгна из двора. Нямаше и следа от Скитър, но Вон знаеше, че е тук някъде.
— Ски-и-тър — извика силно.
Обърна се на другата страна и направи фуния с длани.
— Ски-итър.
Изчака около минута. В самия край на двора се мярна червена спортна шапка и сякаш изпод земята след нея изникна и Скитър. Той размаха ръце, че го е видял. Мръсните дънки бяха провиснали под корема му. Гледайки как мършавите му крака се заплитат, Вон очакваше всеки момент да се просне на земята. Но явно свикнал да пази равновесие по този начин, Скитър уверено се приближаваше. Фланелката му, някога бяла, сега имаше сивкавокафяв цвят. Върху нея бе облякъл синьо работно яке без копчета и с толкова големи дупки, че беше странно, как още се държи на раменете му.
— Здравей, Скитър, как я караш?
Вон се опитваше да не обръща внимание на вонята, която се носеше от него. Кой знае откога не се беше къпал.
— Добре съм, добре съм, шерифе — ухили се той. — Какво те води насам? Сигурно си търсиш резервна гума, а? Ей тука, ще ти покажа едни.
— Не, не. Наминах само да ти задам няколко въпроса.
— Ъ-хъ, добре, шерифе, както кажеш.
Скитър свали шапката и почеса сплъстената си коса. — Скитър, нали си спомняш Дорийн Хенсън?
— Ъ-ъ, една такава висока, хубава. Да, да, спомням си.
— А запомнил ли си каква кола караше?
— О, да. Една малка „Тойота Корола“. Идвала е тук да търси части.
— Знаеш ли, че Дорийн беше убита преди няколко дни?
Усмивката изчезна от лицето му. Скитър се изгърби и пъхна ръце в джобовете си. После кимна леко с глава и сведе очи към върховете на изтърканите си обувки.
— Моля те, Скитър, искам да ме гледаш, когато говорим. Можеш ли да ми кажеш, защо намерихме твои отпечатъци по колата на Дорийн.
От жизнерадостното изражение на Скитър не бе останала и следа. Страхът се разгоря в погледа му.
— Н-не съм направил нищо, шерифе. Трябва да ми повярваш. Кълна ти се! Знаеш, че не мога да сторя такова нещо. Не съм я убивал!