Вон сложи ръката си на рамото му и усети острата му ключица.
— Успокой се, Скитър. Не те обвинявам в нищо. И аз се учудих, че твоите отпечатъци са там. Ако имаш какво да ми разкажеш, казвай?
Тонът му изглежда го поуспокои.
— Не съм направил нищо. Имах едно птиче със счупено крило. Излекувах го и вече трябваше да го пускам, да си ходи. Викам си, ще го пусна там, дето го намерих. И тогава видях колата. Ключовете й бяха на таблото. Мислех си, че Дорийн ще се върне всеки момент. Гледам, хубав касетофон, а напоследък много хора идват и търсят…
Скитър замлъкна, усетил, че току-що си е признал кражбата.
— И тогава взе касетофона?
— Е, така стана. Нали знаеш, мислех си, че тя ще си купи друг. Застраховка или нещо такова…
— Разбирам. А да помниш кой ден стана това?
— Ами, трябва да е било вторник сутринта.
Всичко се връзваше. Дорийн бе тръгнала за Челан в понеделник следобед и никога не бе успяла да стигне.
— Нещо не забеляза ли?
— Какво?
— Нещо по-особено, което ти е направило впечатление.
Скитър замислено сви устни.
— Ъм. Не, не си спомням.
— Добре, имам още един въпрос. Какво правеше снощи около къщата на Вивиан Фарис?
Той отново забоде очи в земята.
— Кой ти каза, че съм бил там? Изобщо не съм излизал оттук.
— Аз те видях, Скитър, не ме залъгвай. Не разбираш ли, че можеха да те застрелят?
— Да-а ме за-астрелят ли? — втрещи се Скитър. — За това, че само гледах…
Явно отново осъзна, че сам е признал вината си, защото не довърши.
— Да, мис Танас те бе взела за убиец и замалко да те застреля. Не можеш ли да проумееш, че хората от града са наплашени. Първо ще стрелят, а после ще питат какво си правил там. Разбра ли ме? Моля те, гледай ме в очите. Ако чуя или те видя да надзърташ някъде, ще те прибера на топло в участъка. Ясен ли съм?
— Да, шерифе.
— Добре, това е всичко. Дай ми само касетофона, той е веществено доказателство.
Изражението на лицето му стана още по-печално.
— Окей… — измърмори като дете, което смята, че отново е наказано несправедливо.
Вон реши следващата му среща да е с Майк Драйтън, за да го попита къде е бил в понеделник през нощта, и какво е правил снощи.
След като се разделиха с Вон, Ким тръгна към болницата, да посети Лиз. Оказа се, че това е почти невъзможно. Дебелата, строга медицинска сестра, напомняща надзирател в женски затвор, отказа да я пусне. Посочи и надписа на стената:
— Госпожице, не можете ли да четете? Спазвайте часовете за посещение.
Не успя да разбере даже в какво състояние е приятелката й.
— Все още докторът не я е прегледал — заяви дебеланата с писклив глас.
Ким напусна бясна болницата и тръгна към библиотеката. Искаше да открие любимата книга на Ана Ървинг — „Английска поезия“. От тази сутрин, дори и когато се разхождаше из града, нямаше да е сама. Джеф Мол, полицай от Калиспел Фолс, бе изпратен като подкрепление, след като Пол Килиан бе постъпил в клиниката. Чувстваше присъствието му на няколко крачки от себе си. Градската библиотека на Лилоут Крийк притежаваше тази книга, но радостта на Ким, че я е открила се помрачи, когато видя обема й от хиляда страници. Чудеше се как ще се справи с толкова много стихове. Реши да вземе сборника, за да го прегледат заедно с Вон.
Имаше още време до единадесет, когато бяха разрешени посещенията. Седна в ресторанта на Ерма и си поръча ябълков пай с чаша кафе. Отвори книгата и започна да чете, но мислите й бягаха в друга посока.
Макар Вон да твърдеше, че не желае да се обвързва, между тях възникваха особени взаимоотношения, които с всеки ден ставаха все по-близки. Очевидно той изпитваше някакви чувства към нея. Колко сериозни бяха те, не можеше да знае със сигурност. Вон бе успял да разклати убеждението й, че всички привлекателни мъже са надути и егоистични. Бе й доказал, че може да бъде добър, любящ, грижовен. Но как би могла да отвърне на любовта му, когато се страхуваше, че всеки момент може да го загуби. Какво щеше да стане с нея, ако го убиеха? Щеше ли да съумее да продължи да живее? Вон бе ченге и рискът да обичаш такъв мъж бе огромен. „Не, трябва да спра дотук. След като свърши това следствие, ще се сбогуваме като приятели, а после ще си замина за Сиатъл.“ Отсега усещаше колко болезнена щеше да е тази раздяла. Сълзите й напираха. „Нима вече го обичам толкова силно, че не мога без него? Нима Вон с нежността и добротата си е преодолял стената, която се опитвах да изградя между нас?!“
Сама си бе виновна. Днес той я бе поканил на вечеря и не бе могла да събере смелост, за да му откаже. Знаеше вече какво щеше да последва след вечерята.