— Какво има, Критакър? Не е ли достатъчно работата, която ми създаваш по цял ден? Не мога да изтрия от пръстите си мастилото от подписването на безбройните ти документи. Е хайде, човече, говори. Някакви нови неприятности ли ме заплашват?
— Милорд — започна господин Критакър, без ясна представа как точно да изповяда прегрешението си и съответно — без да е наясно какво го очаква впоследствие — отърваване само с остри думи от страна на графа или изхвърляне с ритници навън, където се вихреше снежна буря. Прочисти гърлото си и направо изстреля лошата вест. — Милорд, да ме прости Господ, но забравих госпожица Кохран!
Графът остана просто загледан в него, очевидно неспособен да схване за какво става дума. След известна пауза изрече.
— Госпожица Кохран?
— Да, милорд, госпожица Кохран.
— Коя е госпожица Кохран?
— Херцогинята, милорд. Забравих я, сър. Майка й умря и… ами, вашият чичо почина… и аз… ами, около приготовленията за вашето пристигане… аз…ъ-ъ… я забравих.
Осмият граф Чейз продължи да се взира в секретаря на мъртвия си чичо, понастоящем негов секретар.
— Забравил си Херцогинята? Майка й умряла? Кога, човече? За Бога, преди колко време се случи? — после махна на господин Критакър да седне. — Разкажи ми цялата история, без да спестяваш нито една подробност.
Господин Критакър, успокоен и окуражен от спокойствието в гласа на графа, се приближи до него и каза.
— Чичовата ви… ъ-ъ…
— Неговата любовница — допълни остро графът. — Любовницата му в продължение на двадесет години. Та какво за нея?
— Любовницата му, госпожа Кохран, е загинала при злополука с карета. Чичо ви веднага ми нареди да пиша на госпожица Кохран и да я уведомя да приготви багажа си, за да дойде в Чейз Парк. Писах й, че след две седмици ще бъде доведена в имението.
— Разбирам. Колко седмици минаха след изтичането на тези две, Критакър?
— Осем, милорд.
Графът още веднъж загуби дар слово.
— Искаш да кажеш, че осемнадесетгодишно момиче е било оставено само в продължение на два месеца?
Господин Критакър кимна. Искаше му се да потъне в красивия килим под краката му.
— Със сигурност трябва да има някакъв слуга заедно с нея, милорд.
Графът само махна с ръка на отговора му и бавно изрече.
— Чудя се защо ли не е писала на чичо ми да го попита къде се губи обещаната карета.
Господин Критакър усети как смущението му се засилва.
— Трябва да си е помислила, че чичо ви повече не се интересува от нея след смъртта на майка й. Той никога не проявяваше нежност към нея при ежегодните й посещения тук, милорд. Как се е отнасял към нея при гостуванията си в Роузбъд котидж, не бих могъл да зная. Не, тя не би казала и думица, милорд. Твърде е горда. Знаете го. Тя е Херцогинята.
— Или, може би, писмото й не е пристигнало, а дори и да е пристигнало, ти си го скрил от мен, Критакър.
До слуха на господин Критакър достигаше воят на вятъра отвън. Той отново си представи как стои, блъскан от снега, само с едно палто, под което да се крие от него. Трябваше да признае.
— Възможно е, милорд, но наистина се надявам и най-горещото ми желание е подобно нещо, да не се е случило.
Последвалата ядна ругатня на графа се отличаваше със забележителна продължителност и цветистост. Господин Критакър беше впечатлен, но и достатъчно умен, та да не се впусне в похвали за начетеността на графа в това отношение. Само до преди шест седмици, когато дойде да заеме мястото си на осми граф Чеиз, негова светлост беше офицер от армията с чин майор.
В края на краищата графът изля цялата си жлъч и каза.
— Как така се случи, че тъкмо сега се сети за Херцогинята?
Господин Критакър притеснено подръпна шалчето си, на което и без друго му трябваше съвсем малко, за да се разхлаби.
— Господин Спиърс си припомни.
— Спиърс — повтори графът и се усмихна, — личният прислужник на чичо ми беше този, който те подсети?
— Господин Спиърс изпитваше симпатия към нея от времето, когато тя беше дребосъче, както той я наричаше. На господин Спиърс му хрумна, че нещо може да е минало между капките, както той се изрази, милорд. Допускаше също, че госпожица Кохран би могла да е в Лондон, спазвайки бащината си повеля, но разбира се нея я нямаше там.
— Разбирам — каза графът и видимо се отдаде на дълбоки размишления. Господин Критакър не смееше да мръдне. Много му се щеше да подръпне ухото си — навик, останал от детските години. Наложи му се напълно да се съсредоточи в противното, за да запази ръцете си неподвижни. Най-сетне графът проговори.