— Наполеон успя да покори Испания и се отправи към Лисабон.
Херцогинята вметна неочаквано.
— Не беше ли казал Наполеон: „Аз ще прогоня англичаните от полуострова. Нищо не може да стои за дълго на пътя на моите желания“?
— Мисля, че беше казал нещо такова — отговори Маркъс, намръщвайки се.
— Моля, продължавай.
Лицето му трепна от спомена.
— Пресичахме планините на Галиция в най-големия студ на ужасна зима, предвождани от сър Джон Мур. Успяхме да се изплъзнем на французите. Храната беше малко, животните… — поклати глава, загледан в нея. Мразеше тези спомени, в които се явяваха лицата на хора — войници, офицери, негови приятели. Толкова много от тях бяха мъртви сега, а той не беше успял да го предотврати. — Стига. Повече от достатъчно е за днес.
— Какво мислиш за примирието, сключено от Наполеон с прусаците, след като им нанесе поражения при Лютцен и Бауцен?
Маркъс сви рамене.
— Ще видим колко ще изтрае. Никой от хората, които познавам, не счита, че ще продължи след края на лятото, може би и по-малко.
— Вярно ли, че Уелингтън изисква от генералите си да избягват сраженията със самия Наполеон, а винаги търси схватки с маршалите му?
— Откъде знаеш това? — изненадата му беше искрена — малко хора го знаеха.
— Чета — отговори тя безизразно. Явно беше я засегнал, отнасяйки се с нея като с дама, тоест женичка с нищо в красивата си глава.
— Абсолютно вярно. По думите на Уелингтън, самото присъствие на Наполеон на бойното поле се равнява на четиридесет хиляди мъже, и то не какви да е, а войници.
Тя се изправи и подпря лакти на масата. От свещите струеше мека светлина, в стаята беше тихо, ябълковият сладкиш остана забравен в чинията.
— Невероятно. Никога не бях го чувала. А вярно ли е, че не руската зима, а самите руснаци са причината за разгрома на Наполеон?
— Не е възможно да се каже със сигурност. Ясно е, че всички възхваляващи го като най-гениалния военен предводител откак свят светува, сочат жестоката руска зима като причина. Но чувал съм и да се говори, че руснаците взели най-доброто от победите на Наполеон и обърнали собственото му оръжие срещу него.
— Не забравяй и за разбитите му снабдителни линии. Представи си само разстоянието от западна Европа до Москва! Трудно е да се побере в ума каква екипировка, храна и дрехи са били необходими.
— Да — каза Маркъс, — така е.
Не беше в състояние да отмести поглед от нея. Дали нямаше покровител от армията или флота? От него ли беше научила толкова много?
— Колко ще ти отнеме да се приготвиш за тръгване? — запита я рязко.
— За тръгване? За какво става дума?
— За идването ти с мен в Чейз Парк естествено.
— Не виждам нищо естествено в това — отвърна му и, за негова изненада, ръката й се сви в юмрук. Херцогинята да му показва юмрук? Сигурно му се привиждаше. С какво я бе накарал да си покаже зъбите? Не можеше да си представи, че е възможно елегантната й, безкръвна ръчица да се свие в юмрук.
— През изминалите шест месеца е трябвало да живееш в Чейз Парк. Вече се извиних за случилата се неприятност. Повече от това не мога да кажа. Прекарах последните месеци в опити да те открия. Сега, след като съм го сторил, съм тук, за да ти предложа дом и съответстващи на положението ти грижи. Ако пожелаеш да отидеш в Лондон и да влезеш в обществото, така и ще стане. Ще се погрижа да получиш достатъчна зестра. При твоята външност и интерес към военните дела, смея да твърдя, че ще получиш многобройни предложения за женитба — най-малкото от самотни офицери в отпуск.
Възвърнала спокойствието си, тя само му хвърли един поглед. Ръцете й бяха положени върху бялата покривка и по тях също се виждаха петна от мастило.
— Ако женитбата е това, което искаш. Но какво друго остава на една дама? — обобщи Маркъс.
— Не. Не желая да се женя. Тук е домът ми. Много мило от твоя страна, че си ме търсил, но мина време, през което аз станах независима. Нямам нужда от представяне в обществото или зестра. Или съпруг. За една жена могат да съществуват и други неща освен брака, Маркъс.
— Как си успяла да станеш независима? Да не би да си срещнала някой войник след смъртта на майка ти? Той ли ти разясни… — Маркъс млъкна и сви рамене, но нямаше и нужда да казва повече.
Тя му се усмихна. Студена усмивка, натежала от тайни и от доста гняв. Но, както винаги, в гласа й нямаше и следа от гняв.
— Това, сър, изобщо не ви касае. Въпреки всичко, интересно е да се проследят разсъжденията ви. Знанията ми за военните дела или интересът ми към събития като провалилия се опит на Наполеон да оцелее в Русия, очевидно не могат да бъдат родени от собствения ми мозък. Просто няма друг начин друг да не е оказал влияния за появата им, по-точно някой военен, който, без съмнение, ме държи в тази очарователна къща, както на времето вашият чичо държеше майка ми в Роузбъд котидж.