Юмрукът му изтрещя върху масата.
— Проклятие, Херцогиньо, не исках да кажа това. Забравяш ли, че съм твой братовчед? Че съм глава на рода Уиндъм и съм отговорен за теб?
— Истина е, че си мой братовчед, но самата аз не съм нищо повече от незаконородена. Абсолютно нищо не ми дължиш, Маркъс. Не си отговорен за мен. Баща ми имаше тая отговорност, но като болшинството мъже се е смятал за безсмъртен и не е намерил за нужно да се погрижи за мен в завещанието си. Било каквото било, сега се чувствам отлично, оставена на себе си.
— Ти си на осемнадесет години, от благороден произход. Не можеш да бъдеш оставена сама.
— Почти на деветнадесет съм и е факт, че съм незаконородена и живея самостоятелно. Не се опитвай да замазваш положението, не си убедителен.
Ядът и объркването му се бореха за надмощие. Не беше срещал история, в която девойката да отказва закрилата на странстващия рицар. Най-вбесяващо от всичко бе, че тя изобщо не проявяваше признаци на смущение. Стресна го смехът й.
— Мога ясно да разчета какво мислиш. Минал си през толкова трудности, за да спасиш бедната си незаконородена братовчедка, а тя ти обръща гръб. Нахранва те вкусно и обилно, а след това те гони. Съжалявам, Маркъс, но това е положението.
— Не е. Ти ще опаковаш вещите си и ще дойдеш с мен в Чейз Парк. Няма да допусна обратното заради паметта на твоя баща и мой чичо. Бих искал да потеглим утре. Ще се справи ли Баджър за толкова време?
Думите му бяха отминати без никакво внимание. Тя гледаше в някаква точка в пространството, а очите й бяха присвити като при дълбоко замисляне или нещо подобно. Най-неочаквано си затананика непозната за него мелодия.
— Извини ме — изправи се тя и се обърна към него. — Не си тръгвай, Маркъс. Няма да се бавя.
В следващия момент изчезна от трапезарията, а зад нея изоставеният граф Чейз беше изпаднал в пълно недоумение и това беше изписано върху лицето му.
— Бихте ли желал бренди, милорд? Може би портвайн или бордо?
— Портвайн — след като му беше сервирано, започна да отпива малки глътки, очаквайки завръщането й. Минаха петнадесет минути. Графът се обърна към Баджър, появил се, за да разчисти масата от чиниите.
— Какво прави тя?
— Не бих могъл да кажа.
— Разбира се, че можеш, но не желаеш. Е хайде, Баджър, как, по дяволите, може да си позволи такава къща? Как може да си позволи да плаща на теб? Има някакъв мъж, нали? Военен е и плаща всички сметки.
— Говорете с госпожица Кохран, милорд.
— Бих искал утре да потегля обратно. Ще бъдете ли готови, Баджър?
Запитаният се изправи в целия си внушителен ръст.
— Ще трябва да го обсъдите с госпожица Кохран — после омекна, добавяйки. — Трябва да разбирате лоялността, сър. Бил сте в армията. Много малко неща са по-ценни от абсолютната лоялност.
Маркъс въздъхна и постави чашата си на масата.
— Прав си, разбира се. Мислиш ли, че Херцогинята би имала против да се присъединя към нея?
— Мисля, че я чувам да се връща. Ах, сър, на нея сега несъмнено й е много трудно, научавайки, че баща й е мъртъв от половин година и че не той я е забравил, а вие — всички останали. Много смърт й се насъбра за последните няколко месеца.
— И да е така, тя го прикрива добре — каза Маркъс. — Няма скръб, няма сълзи, нищо. Никакви молби, обяснения, радост от срещата ни, никакво съгласие с мен за каквото и да било.
— Напълно естествена реакция. Какво друго очаквате?
— Нищичко вече не знам — Маркъс вдигна чашата и разлюля тъмночервената течност в нея. Проклятие, идеше му да удуши братовчедка си.
— Пипайте меко, сър — Баджър задържа вратата отворена, за да мине Херцогинята през нея.
— Извини ме за забавянето — каза тя и добави. — Би ли предпочел да останем тук или да се преместим в гостната?
— Тук е добре. С какво се занимаваш?
— С разни неща. Нищо, което да те засяга.
За да прикрие нарастващото си объркване, той заяви с нетърпящ възражение глас на абсолютен господар.
— Няма какво да обсъждаме, връщаш се в къщи.
— Няма да стане така, но благодаря ти все пак за проявата на отговорност, чувството за вина, или каквото и да те е накарало да постъпваш така. Моля те, Маркъс, чуй ме и ми повярвай — върху теб не лежи никакъв грях. От теб научих, че баща ми не ме е забравил и съм ти благодарна. Сега, съжалявам, но в къщата няма къде да спиш. В Бидъндън, много близо до знака на бидъндънските девици…