Предайте моите благопожелания на близначките и леля Гуенет.
Беше подписано Ваш слуга и толкоз — нито Херцогинята, нито име. Нито дори покорен слуга, каквато и не беше, да пукне дано.
Вдигна поглед и съзря Критакър, застанал на прага, очевидно страхуващ се да произнесе и дума.
— Какво е малкото име на госпожица Кохран?
— Херцогинята, милорд.
— Не, не, истинското и име. Аз я нарекох Херцогиня, когато беше на девет години, но изобщо не мога да си спомня истинското й име.
Критакър изглеждаше объркан.
— Не зная. Да попитам ли лейди Гуенет?
— Остави. Не е толкова важно. Просто имам писмо от нея. Получила е гроздето. Баджър го използвал да приготвя това-онова. Предполагам, че е добре. Не пише нищо повече. Предполагам, че ще отговоря на писмото й, но бих предпочел да я убия, или поне да я осакатя, или да я стисна за врата — за мъничко, просто колкото да привлека вниманието й.
Критакър отстъпи заднешком към вратата.
— Можем ли да прегледаме останалата ви кореспонденция по-късно, милорд.
Маркъс изръмжа, взе лист хартия и натопи перото си в ониксовата мастилница на бюрото. Написа следното.
Скъпа Херцогиньо,
Не мога да изразя с думи колко се радвам, че Баджър е толкова доволен от проклетото грозде. Иска ми се да вярвам, че сте добре, въпреки че не споменавате за това в писмото си. Аз съм добре, леля Гуенет е добре и братовчедките са добре, въпреки че Антония си поръчва романчета от Лондон, а на мен разправя, че се е пристрастила към религиозните беседи. Фани пълнее и леля Гуенет й заяви, че никой джентълмен няма да прояви желание да разговаря с нея при положение, че има повече от една гуша. Предполагам, че няма да ми кажете с какво се занимавате, та печелите достатъчно пари и за къщата, и за храна, и за Баджър.
Прекалено се увлече в писането — помисли си. — Тя не заслужава цялото това красноречие. Все пак внимателно сгъна хартията и я пъхна в плик, написа четливо адреса и го запечата с червен восък, върху който притисна пръстена с печата си. Зачете се в „Лондон Газет“ и насочи вниманието си към последните новини от войната. Шварценберг се беше опитал да атакува Дрезден, пресичайки планините в Бохемия. Само че французите междувременно превърнали града в укрепен лагер и без, особени затруднения съумели да отблъснат некоординираните действия на съюзниците. Появил се и Наполеон със свежи подкрепления и Шварценберг бил принуден да се спасява в Бохемя, загубвайки тридесет и осем хиляди души. Тридесет и осем хиляди! Маркъс не можеше да се насили да го възприеме. Боже всемогъщи, толкова много войници, изклали заради нечия некадърност, хора, които можеха все още да са живи! Ръцете го сърбяха за действие, но не биваше да поема такъв риск, преди да се е оженил и сдобил с наследник. Дължеше го на непрекъснатата четиривековна линия на рода Уиндъм.
Проклятие!
Обърна се в креслото си и дръпна шнура на звънеца. Критакър се появи след по-малко от две минути. Маркъс се предаде с въздишка на неизбежното — да бъде занимаван през следващите три часа с работите на имението. Поне беше научил нещичко за разните търговски занимания на чичо си, колкото да не изглежда като пълно магаре в това отношение.
Пипуел котидж
ноември 1813 година
Херцогинята гледаше като омагьосана писмото. Умът й не го побираше. Прочете го втори, а след това и трети път. Провикна се, без да си дава сметка, че всъщност е изкрещяла.
— Баджър, ела тук бързо!
Чу как всичко се разхвърча по пътя му — от кухнята, през коридора, откъдето влетя в дневната. Беше задъхан и имаше разтревожен вид.
— Съжалявам, че те изплаших. Моля те, ела и прочети това. Не мога да повярвам. Звучи абсурдно, сигурно е шега. То е… — тя се спря и подаде писмото на Баджър.
Погледът му се премести от пребледнялото й лице към писмото. Прочете го. Подсвирна и го прочете отново и след това още веднъж. Настани се на канапето до нея и взе ръцете й в своите. После проговори тихо.
— Шокиращо е, наистина. Изглежда всичко живо те е търсило. На графа отне само два месеца да те открие, но този джентълмен е загубил доста повече време. Твърди, че те издирвал от миналия май. Ето, че и той те е намерил.
— Маркъс не знае за нищо от написаното.
— Не, и мисля, че така е най-добре. Това приятелче, адвокатът, е реалист. Дава си сметка, че положението ти автоматично се превръща в твърде деликатно и че всичко зависи от обстоятелството той първи да разговаря с теб, а не да разреши графът или някой от семейството да се доберат до теб преди това. Мъдър човек.