— Вероятно — каза господин Уикс и отпи малка глътка от чая си. — И все пак отношенията ми с хората са ме научили да бъда изключително внимателен, скъпа моя. Но аз съвсем не съм приключил с новините. От това, което съм чувал за настоящия граф, той трябва да е човек, достоен за уважение — приятел, на когото може да се има доверие, храбър войник, интелигентен и лоялен. Но той вече не е в армията. Отговорностите, очакванията, изискванията към поведението му са различни сега, когато е заел положението на джентълмен, принадлежащ към определено съсловие. Може и като такъв да е запазил качества, достойни за възхищение и доверие. Но дори и да е имал намерението да не се променя и при новото си положение, това вече няма никакво значение. Както казах, има и още новини — адвокатът се покашля леко в шепата си, вдигна глава и широко й се усмихна. — Позволете ми да ви поднеса поздравленията си, мадам, госпожице наследница.
Чейз Парк
декември 1813 година
Маркъс спря жребеца си, скочи бързо от него и хвърли юздите на Ламбкин — конярчето, на което имаше най-голямо доверие, заради изключителната му привързаност към животното.
— Добре го разтрий, Ламбкин. Доста го поизпотих днес, диша тежко.
— Добре, милорд — отвърна момчето, което вече потупваше муцуната на коня и разговаряше с него с помощта на някакви неразбираеми звуци и думи.
Денят беше топъл, слънцето светеше ярко, а беше средата на декември. Чакаше го много работа, но в мига, когато слънчевите лъчи бяха осветили спалнята му, беше решил, че всичко може да почака, само не и хубавото време. Не можеше да забрави, че живее в Англия, при това в Йоркшир. Спиърс само беше кимнал, когато сподели заключението си с него.
— Приготвил съм костюма ви за езда, милорд. Във високите си ботуши бихте могъл да се огледате по-добре, отколкото в огледалото си.
— Как разбра, че ще реша да отида на езда? — опули се Маркъс, както си беше по нощница — реликва от зимите, прекарани в Португалия, чиято материя скоро заплашваше да се разпадне.
Спиърс само се усмихна и продължи.
— Наредил съм да приготвят банята ви, милорд. Ще желаете ли да ви обръсна?
— Задаваш ми всяка сутрин този въпрос и отговорът все още е не, Спиърс. Не мога да допусна мързелът да ме обхване дотам, че да не мога да се оправям с бръснача.
— Много добре, сър. Наточил съм го, както обикновено. Така беше и в последните години от живота на чичо ви, който също не ми разрешаваше да го бръсна. Когато започна да си позволява да пийва повечко, негова светлост беше безкрайно благодарен, ако се справях с бръсненето вместо него.
— Благодаря ти, че сподели с мен това. Аз ще постъпя като чичо ми — ще почакам първо да се разглезя и чак тогава ще поверя бръснача си в други ръце. Между другото, Спиърс, чух те да си припяваш и първоначално помислих, че ми се присънва, защото още не се бях събудил съвсем. Струва ми се, че не съм чувал песничката по-рано.
— Наистина е остроумна, милорд — усмихна се Спиърс и продължи с дълбокия си баритон.
Маркъс изсумтя.
— Гласът ти предизвиква много повече възхищение от песента, Спиърс. Кога Наполеон ни е давал тридесет дни?
— Да напуснем Берлин, милорд. Шварценберг беше заповядал на Бернадот да отбранява града, но Бернадот заповядал отстъпление и щял да го напусне, ако не бил разубеден от негов подчинен — Бюлоф.
— Аха, но фактите са малко по-различни. Нямаше никакво условие за тридесет или тридесет и един дни, само намеци.
— Безспорно лиричната измислица влиза в правата на авторите на песнички, милорд. Доколкото разбирам, авторът на тази е извънредно популярен сред всички армейски чинове. Момчетата ни си припяват неговите куплетчета докато маршируват.
Маркъс се усмихна, улавяйки се да си тананика глупавите стихчета, когато Сампсън отвори пред него внушителната входна врата и го въведе вътре с поклони — част от безбройните церемониалности, с които подчинените му изразяваха почтителното си отношение към него. С това също се свикваше, но по привичка Маркъс благодари на Сампсън и каза.
— Предполагам, че Критакър ме очаква в кабинета с печално изражение на вечно гузната си физиономия и с купища документи за преглеждане.
— Да, милорд, бих казал, че благоволихте да дадете твърде точно описание. Чух го да крещи преди около двадесет минути, когато му предадох пощата за ваша светлост. Аз незабавно се отправих към кабинета, воден от потискащата мисъл, че той може да се е поддал на внезапен пристъп на някакво свое желание, за което — ако разрешите да добавя — мястото е крайно неподходящо. Но изглежда става дума за послание от много съществено значение, милорд, което го е шокирало и неволно го е подтикнало да прояви гласно своите… ъ-ъ… чувства.