— Благодаря. Искаше ми се да бях знаела, поне колкото да мога да се досетя, преди…
— Е, сега знаеш и си вкъщи, където е мястото ти. Коледа е след седмица. Възнамерявам да отида заедно с близначките и Спиърс да нацепим дърва за коледния огън в гостната. Би ли желала да дойдеш с нас?
Може би за първи път откакто я познаваше, съзря нещо подобно на вълнение в очите й, но то угасна, преди да се разгори. Тя кимна хладно и му отговори.
— Благодаря, Маркъс. Много си любезен. Искам да ти кажа, че наистина съжалявам, ако присъствието ми тук, в новото ми положение, ти създава притеснения.
Гласът му прозвуча сурово след нейните думи.
— Глупости. Чейз парк е твой дом, както е и мой. Ако не се инатеше като зверче, можеше вече да живееш тук от шест месеца, а не да…
Спря, разтърси глава и се опита да преглътне останалото, но не можа да се сдържи и за кой ли път вече я попита.
— Как печелеше пари, за да поддържаш проклетата къща? Как можеше да си позволиш такъв хубав кристал?
— Кога ще ходите за Бъдник?
— След час — отвърна й, втренчен в бялата й шия, а пръстите му се свиваха и се разтваряха. Този път роклята й беше по-стилна, яката не се закопчаваше чак до брадичката, а загатваше за прелестите, криещи се под нея — твърде изкусителни според Маркъс. — Облечи си топли дрехи и обуй дебели ботуши. Имаш ли такива?
— Не, сигурно ще се наложи да си облека дрехите за смяна и чифт пантофи. Разбира се, че имам достатъчно дрехи, Маркъс. Не се притеснявай. Не се дръж като мой настойник. Много те моля да не забравяш, че разликата ни е само пет години. Накратко, братовчеде Маркъс, и двамата сме прекалено млади, за да се качваме един другиго на главите.
— Какво, по дяволите, говориш? Все още си на осемнадесет. Почти е сигурно, че ще бъда определен за твой настойник, въпреки скромната ми възраст. Затова те съветвам, Херцогиньо, да престанеш да ме вбесяваш.
— Дали ще се вбесяваш или не, Маркъс, не ме интересува. Аз съм тук, защото така трябва да бъде. Повече няма какво да обсъждаме. А в момента съм на деветнадесет години.
— А ще благоволиш ли да останеш?
V
Чудесна Коледа, у дома, сред най-близките от семейството, мислеше си Маркъс, докато отпиваше греяно вино, подправено с индийско орехче, а върху лицето си усещаше топлината от пламъците на огъня. Предишната Коледа беше прекарал край лагерен огън, сред мразовитите хълмове на Галиция, заедно с петдесетина от неговите войници, изправен пред въпроса дали новата година ще му донесе битки и смърт.
Обърна се и погледна събраните. Дойде му на ум, че не е купил подарък за Херцогинята, макар че тя и да не го заслужаваше. Е, все още имаше време, оставаха пет дни до Коледа. Утре пристигаше от Лондон адвокатът на чичо му. Намръщи се, чудейки се какви ли още може да ги е свършил чичо му. Без съмнение уреждането на положението на Херцогинята беше добре свършена работа, но оттогава се беше променило отношението на леля Гуенет към нея. Значително. Не можеше да разбере защо не приема истинската дама, при положение че нямаше нищо против незаконородената. Чудно, много чудно. Заслуша се в думите на леля Гуенет.
— Херцогиньо, Маркъс ни каза, че си живяла в Смардън, в някаква къща, заедно с мъж. Честно казано, скъпа моя, като се има предвид не особено благоприятстващия ти произход, подобно обстоятелство излага репутацията ти на прищевките на хорските сплетни.
Херцогинята я дари с усмивка, без ни най-малко да показва, че спокойствието й е нарушено.
— Никога не са ми били давани основания да смятам, че има за какво да се срамувам от произхода си, госпожо.
— И така да е, ти си живяла заедно с мъж.
— Да, името му е Баджър; изпълняваше задълженията на мой иконом и готвач. Забележителен човек. Всъщност той продължава да ми служи като камериер.
— И така да е, поведението ти се отклонява от изискванията за една дама — държеше на своето леля Гуенет, но в този момент се намеси Маркъс, подразнен от прекалено морализаторския й тон на стара мома, осъзнавайки, че и неговите напътствия са звучали по същия начин.
— Няма смисъл да се говори повече за това, лельо. Херцогинята вече е тук.
— Придружавана от мъжа.
— Така е — каза Херцогинята спокойно и замълча. Продължи, след като отпи от виното си.
— Може би Кук би трябвало да поговори с Баджър, чието вино е най-вкусното, което някога съм опитвала. Прибавя в него някакви тайни съставки и досега не ги е разкрил на никого. Спомням си как го умоляваше майка ми, като го убеждаваше да продаде рецептата си и така да ни направи богати. Всичките й усилия бяха напразни.
— Мога да потвърдя, че Баджър е кулинарен експерт, лельо.