— Маркъс, моля те, слушай.
— Херцогиньо, много е близък мигът, в който ще направя на сол удивително отблъскващата китайска ваза върху ей онзи там префърцунен пиедестал. Доколкото знам, чичо ми доста е държал на нея. Съвсем скоро ще прелее чашата на търпението ми. Предлагам ви незабавно да се махнете оттук. Не бих желал да загрозя вашето…
— Млъкни, Маркъс! Не мога да се махна, защото разрешението засяга колкото теб, толкова и мен.
Тези думи най-сетне предизвикаха интерес у него.
— Някой ще ми обясни ли какво означава това?
— Тя иска да каже, милорд, че чичо ви е оставил вратичка за спасение. От вас наистина се очаква да се ожените за наследница и той ви я е избрал. Няма да преживеете никакви неприятности, милорд, ако просто се ожените за Херцогинята.
Маркъс го загледа втренчено. Господин Уикс навлажни устните си в желанието си да аргументира току-що казаното, но погледът на младия граф го накара да замълчи. Очите на Маркъс бяха кръвясали, а от устата му не излизаше думичка. Херцогинята, нещо обичайно за нея, не издаваше и звук. Само че непоклатимото й спокойствие при това развитие на събитията никак не въздействаше положително на графа. Напротив, изкарваше го от кожата му.
След още минути на непоносимо мълчание първите думи на Маркъс натежаха от язвителна подигравка.
— Да се оженя за нея? Да се оженя за Джозефина? — измери я от горе до долу, задържайки погледа си на всяка извивка на тялото й. — Да се оженя за човек с толкова грозно име? Представям си колко отвратително ще звучат признанията ми в любов, когато произнасям Джозефина. Признавам, че това или ще ме накара да треперя от погнуса, или да се кикотя като ненормален. Сигурен съм, че се шегувате, господин Уикс. Подозирам, че става дума за някой от поредните капани, заложен от чичо ми. Е?
— Не е шега, милорд. Това е всичко, което имах да ви казвам. Не можете ли да продължите да се обръщате към братовчедка си с Херцогиньо? Уверен съм, че не намирате измисленото й от вас име за грозно. Чуйте ме, милорд, трябва внимателно да обмислите тази възможност, залогът е твърде голям, трябва…
— Проблемът не е в отвратителното й име, господин Уикс, а в човека. Погледнете я. Какво виждате? Камък, ледена буца. Не кръв, а ледена вода тече във вените й. Тя дори духом не е тук. Вероятно си мисли за проклетите си цветя, ако изобщо мисълта й се занимава с нещо. Смъртните човешки същества не събуждат интереса й. Някой би могъл да напише това на хартия и да го окачи на врата й, без да я накара да се помръдне. Птици могат да си почиват върху главата й и тя няма да го забележи. За Бога, та тя се притеснява много повече за розите в градината си, отколкото някога ще изпита тревога за някое човешко същество. Напълно съм уверен, че говоря истината — след кратко замисляне добави. — Всъщност, не мисля, че се тревожи и за розите си даже. Просто я привлича студената им красота. А те могат и да я убодат, нали? Бодлите също предизвикват интерес. Но би ли могло да съществува нещо по-отблъскващо за мъжа, господин Уикс? Никак не сме най-съвършеното творение на природата. Външността ни, дарованията ни…
— Милорд! Моля ви, успокойте се. Зная, че изпитвате шок, но трябва да признаете, че разрешението е…
Тя седеше, притиснала се силно към канапето. Без да мърда, само дишането й издаваше, че е жива. Горчивите упреци на Маркъс я заливаха и притискаха с тежестта си. Горкият господин Уикс напразно се опитваше да успокои Маркъс. И радостта, и гневът го обхващаха бързо. Човек на страстите. Но дори и от него не беше очаквала да чуе такива думи. А би трябвало. Какво друго можеше да се очаква от човек с неговия силен характер и гордост? На прекалено силно изпитание го бяха подложили и сега гневът напълно го владееше в стихията си.
Маркъс продължи, сякаш забравил за присъствието на трети човек, както и без да се замисля за пораженията, които обвиненията му нанасяха.
— Можете ли да си я представите в леглото си, господин Уикс? Разбира се, като се върнете двадесет или тридесет години назад във времето, когато красивите жени са ви вълнували. А тя е много красива, нали? Великолепно създание — не само в лице, но и в тяло. Истинско мъчение за мъжа, у когото тези форми ще събуждат безплътни видения във фантазията. Но можете ли да си представите какви щяха да са преживяванията ви като неин съпруг? Тя ще ви наблюдава спокойно и толкова равнодушно, че ще започнете да се съмнявате дали не е привидение. А тя ще ви гледа, сякаш сте някакво низше създание, което дори няма какво да търси в една и съща стая с нея. Тя все пак ще се опита да не изглежда прекалено отвратена от вас. Може би дори ще ви жилне с някое от подобията си на усмивки, колкото да ви покаже, че напълно си дава сметка за предстоящата й саможертва. После спокойно ще се отправи към леглото и ще се простре по гръб върху него, без да мърда, вероятно толкова студена отвън, колкото и вътрешно. Не е ли непоносима картина, господин Уикс?