Цената на рая

— Нарочно се правите, че не разбирате — каза господин Уикс остро и тя разбра по тона му, че наистина е дълбоко засегнат заради нея. Опита се да се усмихне, но резултатът беше жалък.

— Няма значение — каза тя най-накрая. — Много мило от ваша страна, че се притеснявате за мен, сър, но няма значение с какви думи си е послужил.

— Залогът е прекалено сериозен. Сигурен съм, че утре сутринта ще разсъждава по различен начин.

Измамна увереност.

На сутринта осмият граф Чейз го нямаше в имението.

Нямаше го и Спиърс, камериерът му.

Къщата па фамилия Уиндъм, Бъркли Скуеър, Лондон

май 1814 година

Тя се усмихна, отваряйки прозореца по-широко и се показа от рамката му, за да чува по-ясно. Съзря ги — трима войника, пийнали повечко, си деряха гърлата с някаква песничка, прегърнали се през раменете, най-вероятно за да се задържат изправени. Стихчетата бяха за Наполеон и абдикацията му.

Сърдечно се сбогува той с гренадирите си стари;
и скимтяха и грухтяха те — в кланица шопари,
но него веч го няма — към Елба бе изритан в миг
и там ще гний кат’ сено от есен,
та до пролетний светлик.

Закачливи, лесно запомнящи се тонове. Тя дори изпя няколко, все още усмихната. Куплетчетата не бяха кой знае какви, но мелодията напълно прилепваше към тях. Гласовете отвън, стигнаха до припева и зазвучаха още по-шумно и весело.

И ето, тръгваш ти към Елба, дет’ е новият ти дом
котва корабът ти вдига да те отнесе далеч
там, на Елба, отгде не ще се върнеш нивга веч

За нейна голяма радост още преди да свършат с първата песничка, те запяха думите на нова, този път посветена на Уелингтън — при научаването от него за абдикацията на Наполеон. Очевидно в главите им двете бяха свързани.

Разправят, че тъкмо обувал си ботуша,
със план готов за нови битки,
когато пратеник дотичал запъхтян с вика:
„Отмина ни смъртта, отмина ни смъртта!“
А Уелингтън му рекъл: „Остави ме бе, човек,
да сложа ризата си първом нек’.“
Ала вестоносецът все танцувал и крещял:
„Слушайте, милорд, той меча си захвърли
и свойта шапка изгълта ядно;
и тя, и ний приседнахме му.
Като истински герои у дома
можем да се върнем йощ сега.“
„Ура, ура!“, Уелингтън извикал,
„успяхме, боже мой, победата е наша.
На битките дойде им краят,
към Лондон ще вървя, без вече да се мая!“

Тя се засмя непринудено на веселяшката мелодия и безжалостния начин, по който войниците я преправяха, за да им бъде по-забавно. Най-важното беше, че песните им се нравеха. Прибра се обратно и затвори прозореца, след като войниците излязоха от полезрението й надолу по улицата, а по-късно и гласовете им заглъхнаха.

Стихчетата далеч не се отличаваха с изящност, но я забавляваше тънкото осмиване на Уелингтън. И друга, по-къса песничка беше чула няколко пъти, докато се разхождаше, придружавана от Баджър по улица Сейнт Джеймс. Очевидно още една от радващите се на широка популярност. В нея се говореше за Френския сенат, манипулиран от хитрата лисица Талейран, който без съмнение беше убедил и руския цар да подкрепи Луи, брат на последния крал. Луи XVIII — под това име щеше да бъде коронясан дебелият стар идиот.

Маркъс трябваше да е жив, здрав и в безопасност. Откакто Наполеон беше абдикирал на шести април, само при Тулуза се беше разиграло по-кръвопролитно сражение, другото бяха безбройни дребни схватки. Но при Тулуза числото на жертвите беше зашеметяващо. Ала Маркъс не е бил там, трябва да не е бил там. Спиърс трябва да е получил посланието й.

Скоро щеше да знае точно къде се намира. Скоро щеше да падне в ръцете й, безразсъдният глупак — времето, с което разполагаха, беше на привършване.

Тя отиде до писалището, отвори най-долното чекмедже и извади последното писмо, получено от Спиърс. Носеше дата от края на март. В него пишеше, че двамата с негова светлост имали възложена задача, но не знаел къде ги изпращали. Когато станело възможно, щял да й изпрати повече информация. Писмото завършваше със съобщението, че негова светлост продължавал да се инати, но всичко щяло да си дойде на мястото — нямало живо същество, което да не можело да бъде приучено на по-добри маниери. Последните му думи бяха, че са попаднали в самата паст на ада.

Какво можеше да означава това? Тя потрепери. Ами ако беше ранен или убит след абдикацията на Наполеон? Беше преглеждала внимателно вестниците за новини от войната, съобщенията за смъртта на един или друг. Нито дума за Маркъс. Не искаше да допусне възможността, че е убит. Не, не, Спиърс във всички случаи щеше да се добере обратно да й го съобщи. Трябваше да го повярва, иначе щеше да полудее. Не, Маркъс е добре. Тя сгъна писмото и го мушна обратно в чекмеджето.