Същата, наситена с благоухания, пролетна вечер на влюбени, докато седеше сама във внушителната гостна на къщата на Бъркли Скуеър, тя осъзна, че за успеха й е необходим план или по-скоро цяла кампания от рода на тези, които Уелингтън ръководеше. Дори и да откриеше Маркъс някога, не можеше да разчита, че той ще се поддаде на влиянието на разумни доводи, след като не беше се случило досега. Доводите и фронталната атака нямаше да свършат работа. Атака щеше да има, но неин елемент щеше да бъде надхитрянето с равен по хитрост противник. Тя се изправи, дръпна шнура на звънеца и докато чакаше Баджър, си затананика песничката, чута по-рано, внасяйки свой принос в мелодията и текста.
Когато Баджър се появи, беше посрещнат от усмивка, без ни най-малка следа от жило в нея и от жизнерадостното съобщение.
— Съставих го, Баджър. Плана. Готово ли е всичко за тръгване в момента, когато получим известие?
— От три седмици насам, Херцогиньо — каза Баджър, отвръщайки на усмивката й. — Негова проклета светлост няма никакъв шанс, ако сте съставила окончателно план.
— Няма, глупакът му с глупак.
VIII
Париж
май 1814
Магаре. Беше се държал като пълно магаре, ето как, и въпреки желанието си и изтичането на седмици оттогава, не беше съумял да забрави случилото се. Споменът беше заседнал в едно ъгълче на съзнанието му, готов да изскочи оттам във всеки момент и да го измъчва. Проклятие! Беше се държал абсолютно несправедливо към нея. Ако той беше на нейно място, не би издържал обидите, които й наговори. За такива думи се убива, а не се запазва самообладание. Тя беше съумяла напълно да се владее, докато той пък напълно беше изпуснал юздите на самоконтрола си.
Непоносимо беше да се държиш като магаре, да го осъзнаваш и да изпитваш вина поради същата причина. А не беше сторил нищо, за да изглади впечатлението от поведението си. Не беше й изпратил дори писмо, в което да се извини. Тя не можеше да носи отговорност за постъпките на баща си. Бог му е свидетел колко му се искаше Херцогинята да е при него сега, за да… Но всъщност какво би сторил в такъв случай? Не можеше да каже със сигурност. Надяваше се, че би намерил сили да й се извини за злобата си, изляна върху нея.
Разтърси глава и вдигна поглед в момента, когато в грамадното помещение се появи Норт Найтингейл, лорд Чилтън по титла, майор по чин и негов приятел. Изчака, докато приятелят му се доближи и се обърна към него с думите.
— Лорд Брукс и двама от блюдолизците му адютанти идват. Сякаш са те гонили по петите.
— Където е и мястото им — каза Норт и се усмихна мрачно. Очите му обходиха стаята с девет метра високия й таван и мебелите й в яркозлатисто и бяло. Маркъс, за разлика от Норт, беше привикнал към заобикалящия ги разкош, към потискащия му блясък, смазващото великолепие. Намираха се в парижката къща на дук Дьо Нюи, предоставена на Уелингтън и неговия щаб. Цар Александър беше настанен в още по-разкошната къща на Талейран на същата улица. Нищо чудно, че бившият Наполеонов министър си беше уредил тъкмо този гост — по-лесно щеше да му бъде да го манипулира, както беше отбелязал веднъж пред Маркъс и Норт Уелингтън.
— Е, но има и някаква полза от тях, Маркъс. От адютантите, искам да кажа. Чух ги да пеят новата песничка за Талейран — как безскрупулната стара лисица си играе не само с царя, но и с Френския сенат, в желанието си да върнат дебелия Луи. Доста добре се справяха, доколкото си спомням.
— Тоя Луи има акъл не повече от една овца, но поне е владетел по право.
— И не повече представителност от надут пуяк. По-важното е обаче, че Тайлеран успя и Луи е на трона. Господи, не бих искал да имам нищо общо с този човек. Казват, че от любовниците му можело да се състави самостоятелен легион.
Маркъс имаше отегчен вид. Когато проговори, погледът му не се отделяше от лорд Брукс и двамата му шпиони.
— Понякога ми се е искало Тайлеран да беше англичанин. Касълриа е чудесен дипломат, хората му се доверяват и все пак у него твърде много надделява честта за сметка на хитростта. Виждал съм колко трудно му е да излъже някого в лицето.
— Истински провал — каза Норт и незабележимо смушка Маркъс в ребрата, защото лорд Брукс се приближаваше с намерение да ги заговори.
— Господа — обърна се към тях възможно най-приветливо лорд Брукс, както това му се случваше всеки ден. Бялата му коса беше къса и остра, носът — огромен, а се считаше, че дребният му ръст надвишава мозъчния му капацитет. — Значи сега имаме Луи XVIII за френски крал. Мисля, че Наполеон е постъпил отлично, като е запазил императорската си титла, а вие?