— Аз също. Беше съумял да изчезнеш от погледа на роднините си в Англия. Няма да се откажеш от тоя финансов източник, нали, Маркъс?
— В никакъв случай. Значителна част от сумата отива за Лизет — мисълта какъв би бил коментарът на господин Уикс, ако адвокатът знаеше, че парите на покойния граф се харчат за любовницата на омразния му племенник, го накара да се усмихне. Какво пък, дъртият мръсник също си бе имал любовница — майката на Херцогинята.
Къде ли беше сега Херцогинята? В проклетата си къща? Или сред лондонското общество, радвайки се на популярността, която петдесетте хиляди лири й създаваха, развличайки се в компанията на джентълмени, без съмнение надпреварващи се за вниманието й? Много пъти беше мислил за нея, опитваше се да си обясни с какво ли е пълна хубавата й главица. Неизменно въпросите му се завъртаха около мъжа, който й беше осигурявал закрила, пари за къщата, за заплатата на Баджър, за… Какво значение, за Бога, имаше всичко това — мотивите й, самата тя? Никакво. Само дето гневът му никак не намаляваше. Докато е жив, не желаеше да зърне нито Чейз Парк, нито нея, нито някой от фамилията Уиндъм.
Чудеше се дали американската издънка на рода беше пристигнала, за да влезе във владенията си — разбира се след шестнадесети юни. Тогава наследството на Уиндъм, особено след неговия отказ от него, щеше да премине върху американците. Тревор! Стомахът му се присвиваше само от припомнянето на идиотското име и мисълта що за човек би могъл да го носи. Спомни си, че се закле глупакът, наречен Тревор, да наследи графската титла. Тревор Уиндъм, граф Чейз. Звучи отвратително, но точно такова беше желанието му.
— Къде, по дяволите, витаеш, Маркъс? Мълчалив си като Херцогинята, за която толкова си ми разправял.
— Много малко съм ти разказвал за Херцогинята. Твърде малко.
— Само това, което ми разказа миналата седмица, когато беше вкиснат, никак не беше малко.
— Най-добре го забрави. Като мен. Аз я забравих. Надявам се, че си има кой да се грижи за нея — нали е дъщеря на майка си? Мислех си за братовчед ми Тревор, от което направо ми прилошава. Не искам да ти описвам картината, която си представям, ще ти се догади и на теб. Сигурно мускулите му не са по-развити от тези на Лизет.
Норт се разсмя и побутна Маркъс по здравата му ръка.
— Ето, че стигнахме до апартамента на Лизет. Отиди да се позабавляваш, Маркъс, и да се освободиш от напрежението си. Позволи на Лизет да те докара до по-приятно разположение на духа. Нека тя да се погрижи за теб, а аз ще сторя същото за себе си. Ще се нахраня в приятна обстановка и ще видя какво друго ще ми предложи вечерта.
Двамата мъже се разделиха и Маркъс потропа на входната врата на апартамента на Лизет. Заслуша се, за да чуе леките й стъпки, когато тя се затичва да отвори. Лизет никога не вървеше или плъзгаше безшумно. Никога не мълчеше, когато я любеше. Как обичаше да слуша виковете й на удоволствие, когато достигаше върха! Нищо общо с проклетата Херцогиня, която сигурно ще прилича на мумия в такъв момент.
По всичко изглеждаше, че Лизет Дюплеси се радва да го види — свой лорд майор — както го наричаше на фъфлещия си английски. Вероятно произношението на глупака Тревор беше не по-добро от нейното, само че той не притежаваше разкошните й гърди, към които ръцете и устата на Маркъс прилепваха като магнит.
Тя пое наметката и бастуна му и свали от кръста му колана със сабята. После пръстите й пробягаха по червено-бялата му униформа, наслаждавайки се на допира до материята и самия него, без да замълчи и за миг през това време. Разказваше му с какво се е занимавала от последния път, в който се видяха, тоест от предишната вечер. Говореше му на френски, с който той вече нямаше затруднения при използването или разбирането. Същото се отнасяше и за онези думички, които не всеки чужденец научава с останалите, но които Лизет активно беше използвала през седмиците, прекарани заедно. Възбуждащи думи.
Целуна я и установи, че не може да се спре. Дъхът й беше топъл и сладък от аромата на червеното вино, което беше пила. Прекалено много пиеше, помисли си Маркъс, но за момента пренебрегна мисълта. Искаше му се едно единствено нещо — да проникне в нея. Дишането й се у чести, а ръцете й го подлудиха.
Искаше му се да не бърза, да го направят бавно, но Лизет познаваше мъжете твърде добре въпреки крехката си възраст — деветнадесет години. Знаеше, че я желае, знаеше, че желанието му го е подлудило — нормално за мъж като него. С няколко движения го освободи от дрехите му и го завлече в спалнята си, където всичко свърши бързо.