Маркъс отвори едното си око. Над главата му се стелеше бял балдахин. Нещо не беше както трябва. Дори и да приемеше, че се намира в спалнята на Лизет, над леглото й нямаше драперии, а голямо огледало.
Бавно отвори и другото око. Отляво, през широк прозорец нахлуваше слънчевата светлина. Бе късна утрин, ако не се заблуждаваше. Беше легнал с нощницата си — странно, никога не го правеше.
Седна в леглото и разтърси глава, опитвайки се да проясни мозъка си. Намираше се в женска спалня. Мебелите бяха в златисто и бледозелено, всичко изглеждаше нежно и крехко. Не като в мъжка стая.
Застина дочувайки стъпки пред вратата, намираща се срещу леглото. Вратата бавно се отвори.
Влезе Херцогинята с поднос в ръце. Обърна се и внимателно затвори вратата с крака си.
— Значи не е било сън — започна Маркъс. — Ти дойде късно посред нощ в къщата ми и се канеше да вършиш нещо лошо! Какво беше намислила?
— Добро утро, Маркъс. Донесла съм ти закуска.
— С теб бяха Спиърс и Баджър. Спомням си как на вратата се почука и двамата негодници ме повалиха на земята и ми взеха оръжието. След това… — смръщи чело в опит да си припомни, — ти ме упои.
— Да, необходимо беше. Упорит човек си ти, Маркъс.
Той се размърда неспокойно и тя го запита със загрижения вид на бавачка с двегодишен повереник.
— Мога ли да ти помогна?
— Ако моментално не напуснеш стаята, ще се облекча пред очите ти, Херцогиньо. Не ме възпира никакъв срам.
Когато тя не помръдна, а остана взряна в него, Маркъс отхвърли завивките и спусна косматите си крака на пода. Без да каже дума, тя просто се обърна, постави таблата на една маса и излезе от спалнята.
Завръщайки се, тя го завари да унищожава закуската, която му беше донесла. Кифличките бяха топли и хрупкави, а кафето — горещо и силно. Нощницата си беше омотал около кръста.
— Болят ли те ребрата?
Той издаде грухтящ звук и отпи от кафето си.
Изглеждаше като пират — с насиненото око, приличната на четина брада, разрошената коса и белезите на челюстта.
Вниманието му беше заето изключително от закуската. Засега Херцогинята бе напълно изхвърлена от кръга на интересуващите го обекти.
Братовчедка му се настани на стол срещу него и си наля чаша кафе от разкошен кафеник от майсенски порцелан.
В този момент Маркъс се обади и в гласа му звучеше надигащата се буря.
— Ще те убия. Херцогиньо. След закуска.
— Но ти все още не знаеш защо го искаш и дали ще продължаваш да го искаш след закуска.
— Ще искам, няма значение за…
— Аз съм твоя съпруга.
Ръката му, поднасяща кифличка към устата, застина на половината разстояние до нея и така си остана. Маркъс разтърси глава, потръпна от болката в ребрата, причинена от движението му, после пак разтърси глава.
Последната му реплика прозвуча изключително учтиво.
— Моля за извинение, не разбрах?
— Твоя съпруга съм. Ние сме женени.
Все още смисълът на думите не успяваше да стигне до съзнанието му. Тя протегна ръка към него и Маркъс с удивление загледа безименния й пръст, които тя помаха насреща му.
Очите му видяха гладката златна халка. Без да ги отмества, той попита.
— Казваш, че си моя съпруга?
— Да. Мога всичко да обясня, ако ми разрешиш.
— О, да, разрешавам ти. После ще те убия.
— Упоихме те. Аз настоявах, защото знаех, че никога няма да се съгласиш. Прекалено горд и упорит си. Нямаше да се вслушаш в гласа на разума.
— Спиърс ти помогна.
— Да, както и Баджър. Надявам се да не се сърдиш на никого от тях. Те бяха убедени, че каквото вършим е правилно. Не искаха да се примирят да загубиш наследството си заради…
— Да, Херцогиньо? Заради какво?
— Заради ината и лошотията си. И защото си въобразяваш, че по някакъв начин отмъщаваш на баща ми, който е мъртъв и понятие си няма от твоите фантазии. И защото съм ти толкова противна.
— Ясно. Значи първо Спиърс се опита да ме упои, без да си дава сметка, че желаех Лизет повече от гадния му чай, който не изпих. Затова чух как се намъкнахте в апартамента ми. Може би трябваше да ви застрелям.
— На шестнадесети юни изтичаше срокът, Маркъс. Американският клон на фамилията Уиндъм можеше да наследи всичко. Не можех да го допусна. Сигурна съм, че го разбираш.
— Мога ли да попитам откога датира планът ти?
— От сутринта, когато избяга.
— Не съм избягал. Махнах се оттам, където нямах място — млъкна и се облегна в креслото си, загледан в пръстите си, които барабаняха по масата. — Никога вече не исках да зървам Чейз Парк, разбираш ли?
— Не ти се налага, въпреки че го притежаваш. Всичките ти притеснения отпадат. Няма да разчиташ само на издръжката, няма да е необходимо господин Уикс да дава разрешение за всяко твое действие. Ти контролираш всичко, Маркъс.