Не беше имала намерение да му се мярка пред очите, след като го остави да закусва, но тревогата за раните му я накара да се върне в спалнята. Тъкмо се канеше да почука на вратата, когато той я отвори. С външния си вид успешно би се справил с ролята на демон, беше й минало през главата тогава.
— Малко си закъсняла, Херцогиньо — думите му бяха прозвучали толкова подигравателно, сякаш бе не Маркъс, а съвсем друг човек. — Вече не съм гол. Напускам тази къща. Предполагам, че е ваша?
— Наех я преди пристигането си в Париж. Можеш да останеш тук, ако желаеш, Маркъс.
— Защо? Да не би да сте казала на хазаина ми, че са ме застреляли или съм напуснал Париж? Тоя негодник Спиърс всичките ми дрехи ли е донесъл тук?
— Не зная.
— Не зная — имитира я той саркастично. — Нали планът беше изцяло ваш? Какво искате да кажете с това не зная?
— Ако Спиърс е донесъл всичките ти дрехи, не мислиш ли, че ще е по-добре да останеш? Може би няма да откажеш да вечеряш с мен?
— Да вечерям със съпругата си? Каква оригинална идея! Не съм се замислял какво удобство е съпругата. Всъщност замислял съм се — в течение на цели пет секунди — след като господин Уикс ми постави ултиматума си. Тогава ми се струваше ужасно, а сега ми се ще да повърна. Не, мисля да прекарам вечерта с любовницата си.
— Не бих желала да го правиш, Маркъс. Моля те да дойдеш с мен, за да поговорим за бъдещето.
— Бъдещето? Мислиш си, че всичко си променила, а, Херцогиньо? Върна на бедния глупак каквото по право му принадлежеше и сега се мислиш за светица. Все още не съм взел решение за бъдещето си, но при всички положения моето бъдеще не се свързва с теб. Желая ви приятен ден, мадам.
Вече от края на коридора се беше извърнал, за да извика.
— Лягай си и не ме чакай. Честна дума, Лизет е малка лакомница и в леглото й възнамерявам да забравя всичко, в което ме набърка.
Жестоки думи. Маркъс никога не беше имал спирачка за езика си.
Сега тя каза на Баджър.
— Този път предпочете шумното оттегляне пред шумното разговаряне. Въпреки че, когато наистина се разкрещи, съседите сигурно са доволни от поднесеното им представление. Предполагам, че в цялата къща се е чуло затръшването на входната врата.
— Така е. Той възприе ли, хм… положението?
— Искаш да кажеш дали се зарадва, че съм му съпруга? — запита тя с някакво подобие на усмивка.
— Не съм толкова смел в предположенията си, когато става дума за човек като графа.
— Прав си. Доколкото си спомням, информира ме, че ще прекара вечерта и нощта при любовницата си. Сещаш ли се, Баджър, онази с хубавото име, която според Спиърс не била зла жена.
— Как е възможно! Това е… ами, че това е…
— Засега нетърпимостта му към мен е ярко изразена. Що се отнася до вас със Спиърс, гневът му скоро ще премине. Започвам да си мисля, че при негова светлост той е като летните бури — бързо идва и още по-бързо отминава.
Баджър не беше особено убеден в последното, но само сви рамене и каза.
— Мислите ли, че довечера ще се върне?
— Съмнявам се. Уведомих го, че в петък заминавам за Лондон.
— Мислите ли, че той ще прояви желание да приеме подаръка ви?
— Няма избор. Поне толкова мога да направя за него, въпреки че отново сме на различни мнения. Той не желае да приеме проклетата графска титла.
— Това може да прерасне в сериозен проблем, Херцогиньо.
— Какво искаш да кажеш, Баджър?
— Анулиране на брака.
— Спомням си, че веднъж четох в „Лондон Газет“ за някой си лорд Хейвъринг, който анулирал брака на дъщеря си и майор Брадли. Не съм сигурна обаче какво ще рече анулиране — пълна отмяна?
— Точно така. И тя не ще бъде възможна, само ако бракът бъде… хм… консумиран.
Никаква предателска червенина по бузите й. Изражението й остана непроменено, а коментарът й бе кратък.
— Божичко! Това наистина би могло да представлява проблем.
— Ако подобна мисъл е минала през главата на негова светлост и двамата със Спиърс се опасяваме, че той ще анулира брака, преди да си даде ясна сметка какво точно върши. Мъже, които се чувстват предадени, са склонни на глупави постъпки. А негова светлост се чувства повече от предаден, защото е свикнал всичко да бъде под негов контрол.
— Боже мой! Без съмнение си прав, Баджър — тя се изправи и жълтите муселинови поли на роклята й прошумоляха. — Ще действаме по нов план. Но първо ще се заемем с най-неотложните неща. Баджър, знаеш ли къде живее Лизет?
— Да — отговори Баджър и я изгледа внимателно.
— Добре — каза Херцогинята и излезе от стаята.
Тясната сграда на улица „Варен“ имаше гостоприемен вид и беше разположена в чудесен квартал. Поне за Маркъс би трябвало да излъчва достатъчно привлекателност, а и за Лизет, приела Маркъс да я настани в нея. Беше ранно лято, дърветата хвърляха дебели сенки.