— Простете — каза тя малко по-късно, — но никога не ми се е случвало да ме посещава съпругата на някой господин. А и вие не изглеждате ревнива или поне добре го скривате. Не сте ли привързана изобщо към негова светлост?
— О, да — отговори Херцогинята. — Но не за това става дума, не разбирате ли?
— Може би разбирам — каза Лизет бавно и се изправи. — Негова светлост ще бъде тук след три часа. По това време обичайно се отбива. Имам много работа, за да успея да се изнеса, преди да е пристигнал.
Херцогинята също се изправи и извади малък лист хартия от дамската си чантичка.
— Ето ви адрес на апартамент във Фобур Сен Оноре. В близост до него се намират много посолства, което означава и много богати и влиятелни мъже. В съседство е и Елисейският дворец.
Лизет се приближи до Херцогинята и застана лице в лице с нея.
— Никога досега не съм срещала жена като вас — проявяваща невероятното разбиране да приема факта, че съм спала с мъжа, с когото е сключила брак. Много обичам Маркъс, но той е истински вулкан, а у вас съзирам спокойствието на езеро — нито една вълничка не нарушава гладката и чиста повърхност.
— Може би. Най-важното е Маркъс да не анулира брака. Наистина съм ви благодарна за помощта, госпожице Дюплеси.
— Точно до Елисейския дворец, казвате? — продължи Лизет. — Чудесно, просто чудесно — тя замълча, после много деликатно постави ръка върху ръката на Херцогинята. — Маркъс е добър човек. Не му позволявайте да ви наранява, мадам.
— Точно защото е такъв, какъвто е, за него е невъзможно да не ме наранява — с тези объркващи думи лейди Чейз се сбогува с любовницата на съпруга си. С бившата му любовница.
Беше оставила отворена вратата на всекидневната. Чу го как влезе, затръшна входната врата, после извика Спиърс, а след това и Баджър. Никой от въпросните господа не се озова на повика му и той нахлу във всекидневната стая. В червено-бялата си офицерска униформа и с разранената си физиономия имаше вида на един от най-красивите бандити, които биха могли да съществуват. Красив и опасен — рядко срещана комбинация.
Спря се на прага, когато я зърна — седнала до огъня, с книга в ръка. Дори той мислено призна, че облеклото и прическата й са безупречни и много й отиват. Естествената й красота се подчертаваше от факта, че не носеше никакви бижута, с изключение на златната халка върху безименния си пръст, чийто близнак тя беше на тази на неговия пръст, да я вземат дяволите. Със сигурност той сам никога не би си я сложил.
Тя му се усмихна.
— Би ли желал веднага да вечеряш, Маркъс? Доста е късно, но яденето е така приготвено от Баджър, та да не се съсипе, ако не се прибереш навреме, което ти, разбира се, направи. Или първо ще се окъпеш и преоблечеш?
Маркъс успя да се сдържи. Доста трудно, но преглътна ядния си отговор поне за момента. Влезе в стаята. Свали наметката си и я хвърли върху облегалката на един стол. Отиде до огъня и протегна ръце към пламъците — вечерта беше непривично хладна за началото на юни. Канеше се да вали: въздухът беше наситен с влага.
— Как чувстваш ребрата си?
— Други въпроси, Херцогиньо?
Тя запази мълчание.
— Ребрата ми са по-добре. Понаболяват ме, но почти не ги усещам. Както ти е известно, тази вечер възнамерявах да посетя любовницата си, но нещо необяснимо се е случило.
Мълчаливото й спокойствие можеше да служи като образец за подражание. Той продължи, снижавайки вбесено глас.
— Не можеш ли поне да трепнеш? Да докараш мъничко цвят върху бялото си лице? Никакъв отговор.
— Лизет е изчезнала от апартамента си и никой не можа да ми каже къде е отишла. В ранния следобед се е качила в много хубава карета, върху която са били струпани всичките й куфари. Не го ли намираш за странно, Херцогиньо?
— Трябва ли да го намирам за странно, Маркъс?
— Къде си я изпратила, Херцогиньо?
Отговорът й дойде без колебание.
— Никъде не съм я изпращала, Маркъс.
— Разбирам — той погледна ръцете си.
Бавно разкопча и свали колана със сабята си от кръста, внимателно го нави и постави върху едно кресло. После се изправи с гръб към огъня и подпря раменете си на полицата на камината. Кръстоса краката си, обути във високи ботуши, излъскани като огледало от Спиърс. Намръщи се, готов да избухне. Насили се да прогони всякакво изражение от лицето си и продължи.
— Изглежда, че и моят апартамент е очистен от вещите ми. Можех да отида на гости на някой приятел, но реших, че си права — налага се да си поговорим за бъдещето — видя как облекчението неудържимо се разля по лицето й.
Тя се изправи с бързо и плавно движение.