Господин Уикс също се бе оттеглил за възстановяване, защото госпожа Уиндъм почти се бе нахвърлила с пестници върху него предишната вечер.
При пристигането им предишния ден следобед леля Уилхелмина ги беше посрещнала като свои гости. Най-странно изглеждаше покорството, с което леля Гуенет се беше отдръпнала назад, очевидно покорявайки се на тая застаряваща жена с все още красиво лице и платинено руса коса. Херцогинята се усмихна, припомняйки си изблиците на презрение на Маркъс към лелята и братовчедите си от Америка.
Що се отнася до Тревор, очакванията й бяха да срещне добре изглеждащ млад мъж, с цвета на лицето и косата на майка си. Може би не много добре облечен или говорещ, но в това отношение Маркъс щеше да бъде изненадан. Не, всъщност изненада нямаше да има, поне докато тя е в Чейз Парк, защото в такъв случай Маркъс нямаше да го посети.
Чудеше се дали съпругът й се е върнал в Лондон.
Десет минути по-късно Урсула и близначките я откриха. Но дотогава поне пулсирането в главата й се бе превърнало в по-поносима тъпа болка. Първите думи на Антония бяха.
— Реших да се омъжа за Тревор, Херцогиньо. Той напълно отговаря на вкуса ми.
Урсула — дребно четиринадесетгодишно момиче с красиви черти, чиято хубост щеше да достигне разцвета си след четири-пет години, се обърна сериозно към нея.
— Тревор сега е нещастен. Няма да иска веднага да се ожени за теб, Антония. Освен това ти си само на петнадесет. Трябва да минат поне още няколко месеца. Тревор е стар.
— Стар! Нищо подобно. Тревор е млад мъж — заяви разгорещено Антония и се изчерви от прочувствеността на защитата на новоизбрания си идол.
Винаги практична Фани попита.
— А защо е нещастен? — и с шумно мляскане отхапа и задъвка от ябълката, която държеше в ръката си. На Херцогинята й се струваше, че чертите на лицето на Фани са се изострили за времето, през което не я беше виждала. Очевидно и двете с Антония растяха. Чувстваше се твърде стара до тях.
— Съпругата му почина — каза Урсула.
Брадичката на Херцогинята увисна от изненада.
— Бил е женен, Урсула?
— Да, Херцогиньо. Името й беше Хелън, най-красивото момиче в Балтимор, но Тревор разправяше, че е болнава. Умря при раждане, след като падна от кобилата си. И бебето умря заедно с нея. Случи се преди четири месеца, след като бяха женени само година и половина. Тревор замина за Ню Йорк тогава, ако не се лъжа. Върна се, за да ни придружи до Англия по молба на мама, която му писа. На Джеймс това не му се понрави, защото искаше да заеме мястото на татко и той да се грижи за състоянието ни. Не проговори на Тревор поне една седмица, но се съмнявам, че Тревор дори е забелязал. При нас беше само телом, ако разбирате какво искам да кажа.
— Да — каза Херцогинята, — знам точно какво искаш да кажеш, Урсула.
Божичко, помисли си тя, никога не съм си правила труда да опозная някого, да науча какво е преживял и що за човек е!
— До времето, когато навърша осемнадесет, Тревор ще е преодолял мъката си — заяви Антония с убедеността на богато момиче с голяма зестра, чиито желания цял живот са били изпълнявани. — Тогава той ще се ожени за мен и аз няма да умра при раждане, защото яздя превъзходно и съм здрава като впрегатно животно. Така казва леля Гуенет.
Фани отхапа от ябълката за последен път и захвърли огризката в езерото зад дъба.
— Може би аз пък ще взема Джеймс. Искаше ми се само да е малко по-стар. Момчетата са толкова неопитни. Те трябва да отлежават като виното, така поне казваше татко. Помниш ли, Антония? Татко дразнеше Чарли и Марк винаги, когато обсъждаше някое красиво момиче. Казваше им, че още са кисели като оцет и трябва да минат години, за да придобият вкуса на портвайн.
Урсула се засмя. Антония се смути. Херцогинята каза, влизайки в тона на разговора.
— Мога да си представя как ги е дразнил, Фани. Добре е, че си спомняш за братята си с хубаво и можем да се посмеем.
— Затова новият граф е хлапак, нали? — намеси се Урсула. — Понеже братовчедите ми са умрели…
Херцогинята спокойно я прекъсна.
— Маркъс също ти е братовчед. Той е граф Чейз. Твоят баща и неговият са братя. Дължиш му уважение, Урсула, като към глава на рода Уиндъм.
— Да, госпожо.
— Предполагам, че още сега можеш да ми засвидетелстваш уважението си, нали, Урсула?
Херцогинята застина. После съвсем бавно се обърна, за да се озове срещу Маркъс, подпрял се нехайно на дъба. Колко ли дълго беше стоял там, незабележим зрител и слушател на разговора им? Тя се взря безмълвно в него.
— Да, милорд — отговори Урсула.
— Можеш да ме наричаш Маркъс, след като сме братовчеди.