— Благодаря ти, Маги. И, моля те, не ме чакай да се прибера.
Маги само кимна, след което втрещи Маркъс като му намигна, и излезе от спалнята, без да престава при това да оправя оттук-оттам огнената си грива.
— Откъде, по дяволите, я изнамери? — попита графът с поглед, прикован върху вече затворената врата на спалнята.
— Баджър я намери в Портсмут. Или по-скоро тя него. Спаси го от колелата на пощенската карета. Аз имах нужда от прислужница, а тя — от някакво занимание, защото се намираше в периода между работата по две роли. Актриса е. Разбира от много неща и аз я намирам за забавна.
— Тя ми намигна!
— Та тя никога досега не е била прислужница. Вероятно е свикнала мъжете да я заглеждат и да й се възхищават, ако не и повече. Може би за момент е забравила къде се намира и си те е представила за изпълнителя на главна мъжка роля в пиеса.
Или като възможен покровител, помисли си Маркъс, но каза.
— Боже, графиня Чейз има прислужница актриса — и добави с усмивка. — Признавам, че оперението й е впечатляващо.
Той действително се отнасяше с нея като с графиня, което я обнадежди в известна степен. Графът се обърна и започна да крачи из стаята.
— Не трябва да й разрешаваш да те нарича Херцогиня. Не е никак почтително — забележката беше подхвърлена през рамо. — Всички те наричат Херцогиня. Ти не си Херцогиня, а графиня, миледи.
— За мен не е толкова важно — каза тя, наблюдавайки го внимателно. — Как е ранената ти ръка?
— Какво? А, ръката ми. Добре е. Всъщност понаболява ме, ако я претоварвам.
— А ребрата?
Той я загледа със скръстени на гърдите ръце. С внушителната си фигура искаше да я накара да се почувства нищожна, но как можеше да го постигне, след като тя си спомняше как е изглеждал на четиринадесетгодишна възраст? Макар че и тогава да бе впечатляващ в очите на момиченце на девет години.
— Какво е това? Загрижеността на добра съпруга?
— Би могло и така да се каже.
— И ребрата ми са добре.
— Много хубаво.
— Срещнах Тревор. Яздеше най-злонравния ми жребец и, по дяволите, справяше се така отлично, че изглеждаше като истински кентавър.
Тя се усмихна — непринудена широка усмивка, а не просто обичайното повдигане на ъгълчетата на устните. Ясно му беше защо — всичките му досегашни изказвания за Тревор сега вече звучаха смешно. Но не се предаде.
— Продължавам да мисля, че Тревор е име, достойно само за някое жалко конте.
— Може би, но той е мъж, за когото думата жалък не подхожда. Не си ли съгласен?
— Така е, дявол да го вземе. Нелепо е да лепнеш такъв етикет на мъж с моя ръст.
— Да, но този въпрос сега хич не ме вълнува — тя помълча малко пред учуденото му изражение и сетне добави. — Радвам се да те видя, Маркъс. Надявах се да дойдеш.
— Нямах такова намерение, но…
Недовършеното изречение и външният му вид говореха, че се притесни, макар и за кратко.
— Независимо от това, радвам се. Леля Уилхелмина е труден характер, истинска загадка. Малката ти братовчедка Урсула изглежда чудесно, в което си се уверил, когато я видя сутринта в градината. Джеймс е на моя възраст, може би малко по-голям и нямам никаква представа що за човек е. Има определено мрачно изражение на лицето. Нещо при него не е както трябва. Както сам си имал възможност да видиш, Тревор е доста привлекателен мъж. Любезен е.
— Какво означава, че той е привлекателен?
— Висок, много силен и красив.
— Искам да внимаваш какво говориш с него и да не показваш прекалено приятелско разположение. Може да се опита да се възползва от него, а ти си много по-невинна от Тревор.
— Сега съм омъжена и със сигурност не съм чак толкова невинна.
Очите му се разшириха и той настоя, бавно разчленявайки думите.
— Да, невинна си. И не спори с мен с присъщата си добре овладяна сдържаност, а по-добре ми кажи защо се радваш, че съм тук.
Не трябваше да й напомня за сдържаността й. Това я накара сега отново да се отдръпне в себе си, докато допреди малко разговаряше свободно. Ръцете й се отпуснаха в скута й. Бавно вдигна лице, за да срещне погледа му. Усилието й беше забележимо. После каза смело:
— Ти си мой съпруг. Липсваше ми.
— Твой съпруг — повтори той саркастично. Беше забравил какво означава женско лукавство и почувства сякаш пламъкът му избухна пред него в един миг. — Не ти ли се струва чудно, че сме женени, Херцогиньо? Познавам те от деветгодишна, когато беше само кожа и кости и въпреки това гордостта ти беше колкото на епископ. Пълна с надменност, въздържана и наблюдателна. Още тогава, в мълчаливото момиченце съзрях бъдещата красавица и затова ти дадох името Херцогиня и всички го приеха, дори червенокосата ти прислужница — актрисата, която преди малко ме погледна така многозначително.