— Чух Спиърс да си я припява. Никак не е лоша, а и той има хубав глас.
— Поне той така си мисли. Както вече отбелязах, леля Уилхелмина се държа нормално, или поне толкова нормално, колкото е във възможностите на един колонист с приспивния си начин на говорене, който може да те изкара от кожата. Доволен съм от това как мина вечерта.
Изненадващ беше наистина начинът, по който леля Уилхелмина се беше опитала да очарова Маркъс. А съпругата му цяла вечер не беше успяла да откъсне поглед от него, въпреки усилията си да се владее. Красивата уста, дълбокият глас, големите ръце с дълги пръсти, които я бяха галили, я привличаха неудържимо.
— Ако обичаш, би ли разкопчал роклята ми, Маркъс? Изглежда сама няма да мога да се справя.
Казано от която и да е друга жена, това би му прозвучало като покана за нещо повече. Но не беше такъв случаят и с Херцогинята. Със съпругата му. Тя се обърна с гръб към него и повдигна гъстата си черна коса, пусната свободно. Маркъс разкопча безкрайната редица малки копчета на гърба на тъмносинята рокля — досущ с цвета на очите й. И все пак роклята беше прекалено изрязана.
Маркъс се отдръпна крачка назад. Тя обърна лицето си към него. Той не се помръдна. В спалнята нямаше параван.
— Трябва да се преоблека, Маркъс. Ще ме оставиш ли за малко сама?
— Не. Ще те чакам в леглото.
Думите заседнаха на гърлото й. Тя го изгледа как отиде до леглото, развърза колана на халата и се освободи от него. Отметна завивките, намъкна косматото си тяло в леглото, зави се до кръста и се настани удобно, за да може да я наблюдава.
Беше си представяла разбира се, че това може да се случи, но въображението й не беше стигало до картината на съпруга й в собственото й легло, в пълно съзнание и трезвен, изпълнен с желание. Желаещ нея. Почувства плаха надежда.
— Искаш да бъдем като съпруг и съпруга ли, Маркъс?
Въпросът й беше подминат с усмивка. Той кръстоса ръце зад главата си и нареди.
— Събличай се, Херцогиньо.
Тя измъкна раменете си от роклята и синята коприна бавно се смъкна по тялото й, образувайки миниатюрно езерце в краката й. Пъхна ръце под дългата си риза и откопча чорапите си от жартиерите. Освободи краката си последователно от чехлите и от чорапите. Само по риза Херцогинята се запъти към леглото и спря съвсем близо до него. Лицето й изглеждаше много бледо на приглушената светлина в стаята, което рамката от черна коса подчертаваше още повече. Картината беше зашеметяващо красива.
— Ти не ме желаеше преди — каза тя, тази негова съпруга, упоила го, за да се омъжи за него, и отдала му девствеността си, за да го лиши от възможност да извърши глупостта, ако дори той в гнева си би извършил такава глупост, да анулира брака.
— Вярно е — каза Маркъс, — но аз съм мъж. Тъй като си моя съпруга и мнението ти в случая е без значение, бих могъл да се възползвам от това обстоятелство. По-удобно е, отколкото да се трепя да яздя до Дарлингтън, за да си намеря там някоя проститутка, която да се погрижи за удоволствието ми. Не че ще ми бъде особено приятно с теб, но ще се справя. Дори и на хапчици да получавам удоволствието си, ще ми стигне. Хайде, ела сега тук. Искам да махнеш тая риза.
— Но ти каза, че не желаеш дете от мен. И че ще си отмъстиш на баща ми, като не допуснеш мое дете да го наследи.
— Точно така казах и това имах предвид.
— Не разбирам.
— Не се съмнявам, че не разбираш, но скоро ще ти се удаде. Много те моля да не издаваш никакъв звук, докато те обладавам, Херцогиньо. И на каменен блок да приличаш, все някак ще се справя. Само недей да скимтиш, да стенеш или да цивриш.
— Няма да ме наричаш Лизет, нали?
Смехът му прозвуча неприятно.
— О, не, разбира се. Но възможно е да те нарека Целеста.
Тя пребледня още повече, но потисна дълбоко в себе си зародилата се реакция, без нищо да проличи на лицето й.
— Ти беше в Лондон една единствена нощ.
— Е, и?
— Бил си с тази Целеста през въпросната нощ?
— Да. Доста добре се справи. По-зле от Лизет, но й е простено, защото е от Бристъл, а там може да се упражнява само с груби моряци. Гърдите й бяха изключително впечатляващи с размерите си. Просто не можех да ги обхвана, а дланите ми не са малки. Не че това е от някакво значение. Хайде идвай, Херцогиньо.