— Радвам се, че дойдохте, господин Уиндъм. И вие, милорд. Познавах чичо ви, но за първи път имам удоволствието да видя очарователната ви съпруга. Много добре, много добре. А сега, господин Уиндъм, позволете ми да споделя с какво дълбоко съжаление научих за смъртта от баща ви от скъпата госпожа Уиндъм.
Бащата на Тревор беше покойник от пет години, но това не попречи на сина му да кимне с печално изражение.
— Благодаря ви, сър. Доколкото разбрах, попаднал сте на следа, която ще ни отведе до съкровището на Уиндъм.
Господин Бърджес се приближи и снижи гласа си почти до шепот.
— Повярвай ми, момче, не съм глупак. Знам какво е мнението ти за развинтеното въображение на родителите ти. Отношението на предишния граф също беше презрително. Но аз имам ли вид на човек, който ще повярва на безумия? Все още съзирам колебание в очите ти. Е, добре, нека съм изкуфял дъртак за теб. Почакай да видиш само — той се обърна и изчезна с такава бързина, каквато телосложението му позволяваше, през завесите на врата, водеща към задна стая. Когато малко по-късно се завърна, ръцете му грижливо обгръщаха впечатляваща с размерите и възрастта си книга. Върху корицата й се мъдреше масивен кръст, обрамчен с красив наниз от перли. Червен кръст и тъмносиви перли. Червеното мастило беше избледняло и се лющеше. Личеше си, че книгата е антика.
— Елате тук, далеч от светлината. Боя се, че страниците могат да се разпаднат под действието й. А сега, погледнете всички.
Господин Бърджес внимателно сложи книгата върху един тезгях. Помещението се изпълни с праха, вдигащ се при обръщането на всяка една от дебелите страници, красиво изписани с черно, синьо и червено мастило. Изобилстваха илюстрациите — на животни, пасящи на фона на необикновено изглеждащи скални образувания, на свещеници, благославящи коленичили мъже и жени на градски площад, на вътрешността на малък нормандски параклис, който им изглеждаше познат. И най-накрая — рисунки на великолепно абатство, чиито контури се губеха в тежки черни облаци. Няколко страници бяха посветени на околностите на абатството.
— Абатството ми е познато — каза Маркъс, очертавайки с пръст контурите му.
— На мен също ми се удаде да го позная, милорд — абатството „Сейнт Суейл“, някога един от най-богатите манастири в цяла Северна Англия.
— Развалините му лежат много близо до Чейз Парк — добави Маркъс.
— Значи това е „Сейнт Суейли“ — каза Херцогинята. — Като деца с Фани и Антония играехме на гоненица из развалините, нещо като „на индианци“ в Америка.
— Бил е в началото на черния списък на Кромуел, чакалът му ненаситен.
— Кромуел ли? — обади се Тревор. — Мислех, че Кромуел е човекът, повел антироялистите, които обезглавиха крал Чарлз I в средата на седемнадесети век.
— Оливър Кромуел е пра-правнук на племенника на този Кромуел, за когото сега става дума. Предателство, алчност, властолюбие — ето сместа, от която са направени всички кромуеловци. Крал Хенри VIII дал на Томас Кромуел титлата вице-регент и властта на пръв министър — много повече, отколкото се полага на един човек, който не е крал.
— Какъв е списъкът, за който спомена — попита Тревор.
— Кралската хазна била празна. За краля най-лесният начин да оправи положението бил да сложи ръка върху манастирите, които тогава дължали вярност на папата, а Хенри VIII се обявил за глава на английската църква. Списъкът на Кромуел започвал с най-богатите манастири. Разорението им продължило три години, от 1535 насетне.
— Започвам да разбирам къде е източникът на легендата за съкровището — каза Маркъс. — Много от манастирите притежавали значителни богатства, не само в земя и имоти, но и в злато и скъпоценности, събирани в течение на векове. Още тогава имали безценни религиозни атрибути — инструктирани златни кръстове и други подобни вещи. Предупредени са били за идването на хората на Кромуел и са скрили каквото могли.
— Напълно вярно, милорд — засия одобрително господин Бърджес, а Маркъс добави.
— Бих си помислил само, че щеше да им е по-лесно да избягат със съкровищата си, вместо да ги заравят.
— Те са били свети хора — каза Бърджес благоговейно. — Не са искали богатството на манастира да попадат в ръцете на краля грабител.
— Доколкото паметта ми подсказва — продължи Маркъс, — голяма част от монасите се оказали без средства за препитание и без идеи как да си го набавят, след като кралят разпродал манастирите им като стока — по цени, определени от него самия.