— Истина е — бедните хорица!
— Значи ти можеш да ни упътиш къде някой безименен монах е заровил богатството на абатството си? — намеси се Тревор.
— Не съвсем, господин Уиндъм. Разполагам с доказателство за съществуването на съкровище.
Господин Бърджес обърна на друга страница — без илюстрации, с текст, изписан на латински. Пръстът му пробяга по редовете.
— Монахът твърди, че се е случило на първи май, на празника Белтейн, който и досега се отбелязва в Шотландия и тук, в Северна Англия. Нощта е била непрогледна и ветровита. Силният вятър разгарял запалените огньове и озарявал хора, обхванати от дива възбуда. Мнозина били обгорени до смърт, но никой не се помръдвал, защото всички вече се били поддали на транса, до който ги докарвали ритмите на древна музика, възвестяваща животворната топлина и изобилието на идващото лято. Пише, че заедно с шестима от братята извлякъл някакъв голям сандък от абатството, криейки се в сенките, за да не попаднат на погледа на хората на Кромуел, изпратени да попречат на осъществяването на замисъла им. Погледнете тук — изглежда са носели и тяло с тях — огромно, подуто тяло. Много странно. Какво тяло ли ще е това? По-нататък пише, че обещали на светия отец на манастира, че кралят никога не ще успее да се докопа до богатството им, за да го използва за нечестивите си цели.
Страницата свърши. Господин Бърджес внимателно я обърна. Следваха няколко рисунки. Празнични клади се извисяваха до небесата, а до тях хора, с изписано на лицата им необуздано въодушевление, се взираха нагоре, към върховете на пламъците. Малко след това същите хора сочеха или се протягаха да достигнат нещо, само че се намираха във вътрешността на стая, а не на открито, до огньовете. Те също гледаха нагоре.
И тази страница беше внимателно обърната, но след нея нямаше друга. Очевидно беше, че някой е откъснал следващите една или няколко страници.
— Проклет да съм! — възкликна Маркъс.
— Наистина — съгласи се Тревор.
— Но кой е късал от книгата? — попита Херцогинята. — И кога?
— Много отдавна — отговори Бърджес. — Ръбовете на хартията, където е късано, са пожълтели. Виждате ли?
— Във всеки случай крадецът не е намерил съкровището — изкоментира Тревор, — иначе новината щеше да е сензацията на десетилетието.
— Вие, сър, ми изглеждате много познат — каза неочаквано Маркъс. — Нещо в движенията на главата, начинът…
— Да, милорд. Мисля, че би трябвало да бъдем наполовина братовчеди. Както и с вас, господин Уиндъм. Божичко — добави той, усмихвайки се на Херцогинята, — всичките сме една кръв. Майка ми е незаконородено дете и наполовина сестра на вашия дядо. Ето защо не беше трудно да бъдем приятели с баща ви, господин Уиндъм, и да запазим приятелството си, след като той замина за колониите. Графът разбира се не ме приемаше за свой роднина.
Маркъс разтърси енергично ръката на незаконния си полубратовчед на сбогуване с обещанието да бъде приет за равноправен член на рода.
— Боже Господи — поклати глава Маркъс, докато се връщаха при конете си, — забележителна приемственост. Мислиш ли — обърна се той към Херцогинята, — че от мен се очаква да продължа традицията на създаване на извънбрачно потомство? Дали призраците на предците ми ще ме преследват, ако не хвърля семето си навсякъде из околността?
— Забележката е основателна — отвърна тя намръщено, — но се отклонява от основния проблем. Наученото ме кара да вярвам, че историята за това съкровище не е измислица на болен мозък.
— Записах всичко — каза Тревор.
— А ти много добре прерисува илюстрациите — добави Маркъс по адрес на Херцогинята. — Нямах представа, че имаш такива заложби. Не преставаш да ме изненадваш.
— От много неща нямаш представа, Маркъс — каза тя. — Или може би имаш, но не я приемаш.
Върху устните й се появи полуусмивка, която го накара да пожелае горещо Тревор да се намираше на другия край на света. Желаеше я. Животински. Веднага. По дяволите Тревор! Потрепери от желание.
Херцогинята се извърна да го погледне и полуусмивката й замръзна, но тя не отклони погледа си. Даже несъзнателно се приближи на крачка към него. Маркъс изруга.
Тревор огледа и двамата, бързо се метна на жребеца си и заби пети в хълбоците му. Думите му долетяха през рамо.
— Внимавайте да не паднете от някоя скала!
Маркъс избълва отново проклятие и й помогна да яхне кобилата.
— Само почакай! — каза той. — Само почакай!
Тя произнесе бавно, с поглед, впит в ядно блесналите му сини очи.
— Решила съм да намеря това съкровище, Маркъс.