Той се върна до стола и седна. Сложи крак върху крак и кръстоса ръце на гърдите си.
— Докато се обличаш, бих желал да изпробваш някои от женските номера, съпровождащи този ритуал, за да преценя дали имаш заложби и в тази област. Не ме ли разбираш, Херцогиньо? Забавено обличане на всяка дреха, разкършване на тялото, така че да се подчертаят извивките му, съблазняващо въртене на бедрата, по някое възбуждащо открехване на дрехите. Ще се справиш ли?
Това беше мъжът, на когото се беше отдала, когото без преувеличение беше спасила, като същевременно бе съхранила родовата линия на Уиндъм. Тиранин и глупак, унизяващ я отвъд границата, в която едно човешко същество би могло да понася униженията от друго. Не я допускаше до себе си, защото мразеше баща й. Отнасяше се с нея като със съд, в който да излива сладострастието си. За него тя сигурно не беше нищо повече от копеле и не го беше грижа какво й причинява. Мислеше, че тя ще приема безропотно всичко, което й се предлага и налага.
Гневът избистряше мислите й. Тя дори се усмихваше, докато погледът й обикаляше стаичката. Гневът й напираше неудържимо, търсеше външно проявление. Ако имаше подръка пушка, щеше да го застреля. Тя грабна един камшик, вдигна го високо и се спусна към него, влагайки чудесно доза безумие в крясъка си.
— Проклет кучи син! Мислиш си, че ще ти позволя да ме унижаваш, без да ти кажа думичка? Мислиш си, че можеш да се отнасяш към мен като към човек без всякаква стойност? Мразя те, чуваш ли ме, Маркъс, проклети глупако! Никога вече няма да ти разреша да ме оскърбяваш и да си мислиш, че това е твое право!
Камшикът изплющя през гърдите му. За момент той не се помръдна и не отмести поглед от нея, неспособен да възприеме чутото или болката от удара. В съзнанието му Херцогинята, която познаваше от десет години, и разбеснялата се амазонка просто не можеха да се свържат в една и съща жена.
Тя дишаше тежко, гърдите й се повдигаха и спускаха като на маратонски бегач.
— Искаш да ти играя ролята на прелъстителка? Да се кривя пред теб, като че ли съм ти робиня? Мръсник!
Тя го шибна отново и този път той усети парването на камшика върху кожата си, тъй като дрехата му се сцепи. Скочи с ръмжене на крака.
— Достатъчно, да те вземат дяволите! Какво ти става? Допреди малко си седеше кротко, глупава краво, и ми дрънкаше за менюто на Баджър!
— Не смей да ме наричаш глупава крава!
Получи трети удар и се нахвърли върху й, но едва избегна четвъртия, който със сигурност щеше да разкъса плътта му. Помогна му залитането й, когато тя отскочи назад, за да не я достигне.
Той се закова на място. Беше готов да повярва, че сънува, ако не беше болката от ударите. Гласът му прозвуча по-строго и безмилостно, отколкото този, с който вкарваше войниците си в битка:
— Да не си ме ударила още веднъж, Херцогиньо! Ще те накарам да съжаляваш, задето изобщо посмя да ме удариш.
— Опитай се и ще те смачкам, глупако, неблагодарно нищожество. Господи, като си помисля, че аз те измъкнах от жалкото ти положение, че считах, че ти дължа наследството! Не заслужаваш нищо друго освен един хубав унизителен бой. Точно от това се нуждаеш и заслужаваш.
Тя захвърли камшика по него, сграбчи чифт поводи и ги размаха с всичка сила. Почувства мига, в който металното парче се впи в плътта му, а после се стовари и върху черепа. Заслужил си го беше. Загледа го как се олюлява с ръка на главата, където го беше ударила, как после се свлича на колене и се килва на една страна в безсъзнание.
Колко хубаво беше да осъзнаеш силата си! Тя постави юздата на земята и се отпусна до него, за да провери пулса му. Сърцето му работеше нормално. Щеше да се оправи, глупакът му с глупак. Надяваше се само да го сполети главоболие, не по-слабо от най-ужасните й пристъпи на болки в стомаха.
Тя се изправи, приглади още веднъж блузата си и съвсем спокойно се облече. Хвърли му последен поглед, след това се усмихна при вида на пораженията по дрехите му от камшика и излезе от стаята, затваряйки тихо вратата зад себе си.
Валеше, духаше силен вятър и наоколо беше притъмняло. Клоните на дърветата се блъскаха едни в други.
— Също като в нощта на Белтейн, за която пишеше монахът — произнесе тя високо и се разсмя, подлагайки лицето и косата си на дъжда. Чувстваше се чудесно, пълна със сили.
XVIII
Уютно беше в Зелената кубовидна стая с буйно горящия в нея огън и плътно спуснатите завеси на прозорците. Беше седнала там сама в късния следобед. Този път самотата я караше да се чувства добре. Съвсем бегло в мислите й се мярна Маркъс. Какво ли правеше, ако се беше върнал в съзнание? Може би трябваше да стане и да го посрещне. Нямаше да се удържи да не се разсмее в лицето му. Вместо това се усмихна на пламъците, а топлината им се разля и във вътрешностите й.