— Здравей, Херцогиньо. Може ли да говоря с теб?
Тя се обърна бавно и погледна Тревор. Красавец, помисли си, при това не глупак като съпруга й.
— Заповядай, влез.
Той спря до стола й, после се премести до камината и облегна рамена на полицата й.
— Знаеш ли, Херцогиньо, можеш да говориш откровено с мен. Знам, че сме почти непознати, но пък понякога и непознатите може да са от полза. Може да им се има доверие. Те могат да пазят тайни. Нещо те тревожи.
— Нищо ми няма — каза тя. — Вече нищо не ме притеснява. Какво те е накарало да мислиш така?
— Твоята скованост. Когато замлъкнеш и застанеш неподвижно като картината над камината, знам, че си обезпокоена.
За негова изненада тя се разсмя.
— Много си наблюдателен, Тревор, но моята скованост сега не говори за същото нещо, както моята скованост вчера или дори преди два часа. Сега, честно казано, се дължи само на умора. Така че, повярвайте ми, сър, всичко ми е наред.
— Имаш право — каза той бавно. — Нещо се е променило, ти си различна някак си. Мислех си, докато те наблюдавах да седиш неподвижна и безмълвна, че Маркъс те познава от дете, а не е могъл да разбере, че зад външната си поза се криеш от обиди и нараняване. В неговите очи ти си кралицата, която се опитва да държи далеч от себе си простолюдието. Това го вбесява.
— Момичето, което току-що описа, вече не съществува. Ако съм прекалено тиха сега, то е, защото такова е душевното ми състояние. Човек може да бъде и доволен от живота си, нали? Ще се видим на вечеря, Тревор.
Херцогинята излезе от стаята, подсвирквайки си една от военните песнички, които беше чула от Спиърс. Той я проследи с поглед, занемял. Какво се беше случило? И къде, дявол да го вземе, беше Маркъс?
Майка му се втурна с енергична стъпка в стаята.
— За какво си говорехте с малката мръсница, Тревор?
— Тя не е мръсница. Тя е господарката на Чейз и ако не възприемеш по-миролюбив тон, възможно е просто да ни изхвърли оттук.
— Няма да посмее. Тя е копеле и графът дори не я харесва. Ако искаш да знаеш кого харесва графът, погледни собствената си майка. Графинята няма никаква власт тук — госпожа Уиндъм победоносно потупа отпуснатите си букли.
Синът й въздъхна и каза.
— Уверявам те, че Маркъс е силно привързан към Херцогинята.
Искаше му се да добави, че привързаността му намира израз в нескривано физическо привличане, но се въздържа. Дори след като се разделиха, Маркъс да се бе справил със съпружеските си задължения, на какво все пак се дължеше промяната у нея? Силата, излъчваща се от нея? Сила, която тя сдържаше и отпускаше по свое желание? А може би просто се наслаждаваше на изживяното удоволствие?
Тревор се вгледа в майка си. Осъзна, че почти не знае що за човек е тя. От осемнадесетата си година беше напуснал дома на родителите си в Балтимор. Беше живял в свой собствен дом във Вашингтон. Участвал беше с всички сили в отбраната на столицата, когато английски войски я атакуваха. По време на най-големите кръвопролития беше навършил двадесет и две, а след края им се завърна в Балтимор и се ожени за най-красивото и богато момиче, което балтиморското висше общество можеше да предложи на изгладнял вълк като него. Последният образ на жена му, запечатал се в паметта, изскочи оттам — просната на смъртното ложе, очите й — отворени, плътта — придобила сивкав цвят.
— Следващия вторник навършвам двадесет и пет — думите му не бяха адресирани конкретно към някого.
— Мислех, че си само на двадесет и три, Тревор. Може би дори на двадесет и две.
— Не, майко.
— Изкарала съм те по-млад пред приятелите си.
Той се усмихна при мисълта, че възрастта му я притеснява и я кара да се чувства по-стара.
— Няма да кажа на никого истината, когато се върнем вкъщи — каза той. — Виждала ли си Джеймс?
— Някъде навън е, без компания, несъмнено. Много се безпокоя за това момче. Само мълчи и духът му витае незнайно къде. Бих искала да живне.
Всъщност на Тревор беше известна причината за унинието на брат му. Наричаше се госпожица Мъленс, както Джеймс му беше доверил, и чувствата му към нея пламнали само три дни преди отпътуването им за Англия. Обвиняваше семейството си, че е бил принуден да се раздели с нея.
— Ще говоря с него, мамо.
— Хубаво. Сега разкажи ми отново всичко, което научи от господин Бърджес. После ще си съставя план. Ще измъкна оттук съкровището, ще видиш. Ще надхитря всички, въпреки че си се разприказвал, което не подобава на един порядъчен син.