Херцогинята седеше до прозореца в стаята си, взряна навън към пътя. Нямаше какво да се види, защото небето беше потъмняло от бурята, а ниско над земята се стелеха черни облаци. Ръмеше неспирно. Гледката я очароваше. Омагьосваше я и чак я караше да потреперва от приятното усещане. Отклони поглед, когато вратата, съединяваща стаята й със съседната, се отвори и се появи Маркъс — с осанката на лорд, какъвто всъщност си и беше. Дали главата му се пръскаше от болка? Дали предстоеше да се развихри скандал? Не, Маркъс по-скоро приличаше на животно в яростта си и звуците, които издаваше, бяха животински.
Тя нямаше търпение да види какво ще се случи. Никога повече нямаше да му позволи да я третира като нищожество, като безгласно присъствие. Може би носеше пистолет, за да я застреля. Очите й се присвиха от вълнение, пулсът й се ускори. Щеше да се защитава, с оръжие, ако е необходимо. И на нея все още не беше преминало желанието да го простреля. Той като че ли долови мислите й.
— За ваш късмет, госпожо, усещам само тъпа болка в главата си. Свестих се в стаичката в конюшнята и полежах известно време, размишлявайки над случилото се. Трябва да слезем на вечеря. Мисля, че облеклото ти е подходящо. Роклята ти все още открива прекалено много, но е по-добра от предишната.
— Благодаря — каза тя и върна погледа си към прозореца. — Надявам се да не се си се чувствал ужасно зле, но поне да те е помъчило главоболие като последица от удара. Не ти ли оставих някакъв белег с камшика? Много, много ми се искаше да е така.
И двата удара с камшика бяха оставили белези.
— Не носиш бижута — каза Маркъс. — Фамилните скъпоценности никак не са малко. Не съм ги разглеждал поотделно, но съм сигурен, че гледката е впечатляваща. Ще заповядам да ги донесат в кабинета ми. Можеш да избереш, които ти харесат от тях.
— Благодаря ти, Маркъс. Нито една червена резчица ли не се е отпечатала върху кожата ти? Разочарована съм. Трябва да събера достатъчно сили, за да мога да те разкрася с някой белег. Искам белегът от мен да ти остане завинаги, та никога да не забравяш как си се сдобил с него и каква болка съм ти причинила — тя стана и оправи полите на роклята си.
Очевидно Маркъс не се канеше да отвори дума за случилото се в стаичката за храна на животните в конюшнята. Отиде до нея и спря на сантиметри от лицето й. Взе брадичката й в ръката си и я накара да го погледне.
— Фамилните накити са и твои. Дали искаш или не своя дял, не ме вълнува особено — изгледа я замислено и продължи. — Никога вече няма да си мисля за стаичката в конюшнята по същия начин както досега. Ще си представям теб — легнала по гръб, обгърнала ме с ръце, разтворила краката си за мен. Викаща и стенеща.
Тя само се усмихна и наклони глава на една страна с желанието да прилича на кокетка.
— Вероятно е в кръвта ми — кръвта на проститутка. Може би така ще реагирам на близостта на всеки мъж. Може би ти направих лоша услуга, като те насилих да се ожениш за мен. Може би, ако друг мъж ме докосне, веднага ще навиря крака и ще стена и с него. Съжалявам, че само това си запомнил от случилото се. Бих предпочела в съзнанието ти да беше останала болка, много болка. Допълнена с унижение. Победен от жена! Наистина се надявам, че не можеш да си намериш място от яд.
— Не се опитвай да ме хапеш, Херцогиньо. Не съм забравил как те облада лудостта, без изобщо да съм те обидил, как ме удари, първо с камшика, а после и с поводите. Да, изпитах болка от безпричинната ти атака. Още не съм решил какво заслужаваш в отговор.
— Без съмнение ще бъда първата, която ще научи, когато решиш — усмихна му се отново, показвайки всичките си зъби. — Очаква те същото, ако се опиташ да се държиш невъзпитано. Не си мисли, че ще ме накараш някога пак да бъда глупавата ти несъпротивляваща се крава. Опитай се да ме нараниш, Маркъс, и — кълна ти се — ужасно ще съжаляваш. Вярвай ми.
Той подсвирна.
— Значи няма я вече принцесата. Коя зае мястото й?
— Ще видиш. От теб зависи кога.
Можеше да се закълне, че в погледа му, насочен към нея, проблесна интерес, дори повече от интерес — някакво объркване и привличане едновременно. Проклетникът му с проклетник, какво искаше от нея? Следващият му въпрос показа, че не личността й и възможните й превъплъщения занимават вниманието му в най-голяма степен.
— Какво направи с прерисуваните илюстрации от книгата на монаха?
Така да бъде. Каквото имаше за казване, беше казано — що се отнася до обидите в словесна форма, сипещи се върху нея. Тя измъкна скиците от чекмедже в масата и му ги подаде, без усмивката да слиза от лицето й. Маркъс се вгледа безмълвно в тях.