Той разбра, че неясно по каква причина тя го лъже, без да й мигне окото. Подиграваше му се — още една неочаквана последица от нападението в конюшнята. Кой можеше да каже със сигурност променила ли се е и доколко? Дявол да го вземе, промяната го очароваше. Намръщи се, като видя с какво обожание Фани поднесе на братовчедка си нова чаша чай. След три години малката щеше за първи път да се появи в обществото в Лондон и дългите й ресници, с които сега смутено премигваше, щяха да смутят покоя на не един млад джентълмен. Три години ли оставаха дотогава? Дано не забрави да попита по-късно Херцогинята. Съпругата си.
— Песничката е умно измислена — каза леля Уилхелмина, — но ти не я пееш добре. Урсула има прекрасен глас. Аз лично съм я обучавала.
— О, мамо! Херцогинята се справя съвършено. Чу ли само как рецитираше? Чудесна е.
— Не винаги — каза Маркъс. — Тя има много лица, а този следобед открих, че не всичките са такива, каквито един мъж би могъл да очаква.
Нямаше намерение тази нощ да си стои в спалнята, за да разбере дали той ще дойде при нея. Страхуваше се, че отново ще загуби контрол над себе си при контакта с тялото му, а не можеше да го допусне. Премести се в малката спалня в източния край на къщата, известна като Стаята на златния лист, и се пъхна под завивки, неизползвани от години. Не можеше да заспи, но не защото се намираше в чуждо легло. Когато мислите й не се въртяха около Маркъс, те се насочваха към съкровището — какво ли представляваше и къде ли се намираше? Съкровище от времето на Хенри VIII. Вече напълно приемаше вероятността за съществуването му.
Въздъхна и отхвърли завивките. След няколко минути безшумно и със свещ в ръка крачеше из грамадната библиотека на имението, без да знае откъде да започне.
Запали свещите в един от свещниците на стената и се наведе към дъното на лавиците от лявата страна на вратата.
Тя се изправи и огледа, чак когато часовникът в коридора отброи четири удара. Нямаше представа, че е станало толкова късно. В ръцете си държеше внушителен том, без да може да повярва на късмета си. Почувства как духът й се възпламенява от откритието. Идвайки в библиотеката, изобщо не беше убедена, че ще попадне на каквото и да е. Внимателно постави тома върху махагоновото бюро и започна да отделя страниците една от друга, стараейки се да не ги повреди.
Книгата беше същата като онази, която господин Бърджес им беше показал — на латински и със същите странни рисунки.
Съвсем случайно беше попаднала на нея, когато от рафта се бе изплъзнала и паднала на земята една изключително стара книга, която прислугата старателно почистваше всеки месец. Зад нея, напластена с прах, очевидно останала незабелязана и непрочетена от никого, откакто се е озовала в библиотеката, се намираше ценната й находка.
Усети сърцето й силно да се разтуптява, когато стигна до последните страници. Рисунките бяха малко по-различни толкова, колкото можеше да се очаква за времето, когато са правени и всеки екземпляр от книгите се е изработвал поединично. Същото потискащо абатство и същата странна сцена на селския площад. Този екземпляр обаче съдържаше и последните две страници, откъснати от онзи на господин Бърджес.
Тя се наведе към текста и започна да го разучава. Можеше да разбере само отделни думи. Името Кромуел фигурираше, разбира се. Пръстът й се спусна надолу и спря, когато разпозна латинските думи за дърво и езеро. Друго нищо не успя да разбере и отгърна последната страница, където — за нейна изненада — имаше още една рисунка. Дъбово дърво, разкривено от старост, свеждаше клони над каменен кладенец. На чекръка на кладенеца висеше, закачена за верига, кофа. На заден план се виждаше купчина камъни, струпани не безразборно, а сякаш подредени в съответствие с някакъв план. Но какво се загатваше чрез тях? Дървото, разположено на малко възвишение, имаше доминираща позиция. Черно небе заплашително прихлупваше цялата картина, все така непрогледно, както по времето, когато нечия ръка го е изобразявала върху хартията.
Съвсем неочаквано дочу едва доловим звук. Можеше да допусне, че от повей на вятъра, но нямаше как да достигне до нея в огромното затворено помещение. Звукът отново долетя — някой като че ли дишаше близо до нея, но тя не му обърна внимание, докато вече не беше късно. Почти се бе обърнала, когато пред очите й пробяга сянка и страхът я връхлетя заедно с болка в слепоочието, след което пропадна в чернота.
XIX
Лицето на Маркъс беше съвсем близо до нейното, когато отвори очи. Погледът му определено издаваше тревога. За нея ли? Не, той не беше особено загрижен за личността й. Освен това образът му й изглеждаше замазан и тя сигурно се заблуждаваше. Внезапен пристъп на болка я връхлетя и почти я изпрати обратно в небитието. Изстена от неочаквания шок.